Снощи се натрясках като мотика и легнах да спя в кухнята на дивана, защото жената не ме допусна в спалнята. Дори ме изрита от леглото и ме нарече: "пияна  свиня", за което имаше пълно основание.

Поводът за напиването беше в чест на предстоящото ми уволнение от клиниката, за което бях уведомен лично от шефа, а поводът за уволнението беше не толкова недостига на пациенти, колкото онзи кален номер, дето ми бяха скроили двама колеги - доктор Мазнев и доктор Дупев, вероятно от професионална  симпатия. Тези двамата  в продължение на доста години стаж като хирурзи, бяха стигнали до нивото да отстраняват апендикси и изпадаха в паника при по-сложни операции, но това не им пречеше да създават интриги и да фабрикуват доноси. В това отношение бяха абсолютни фаворити. Поради което, в края на краищата се докопаха до административни длъжности в потвърждение на  констатацията, че в република Циганария нивото в служебната йерархия нараства пропорционално с нивото на професионална некомпетентност.

Освен това тези приятели притежаваха и чувство за хумор. Вероятно поради това чувство за хумор те бяха решили да се пошегуват с мен, като - така предполагам - по време на визитация, разменили картоните на двама нови пациенти, в резултат на което, на този, на който трябваше да оперирам простатата, аз извадих апендикса и добреq  че в това време, докато приготвям втория, влетя старшата сестра и обясни, че станала грешка, защото като нищо щях да объркам и него - вместо апендикса, да оперирам простатата.

Вярно, че бях махмурлия от миналата вечер, но вече почти ми беше минало, а тези гадове обявиха, че съм пиянде, че от мене хирург не става, въпреки че - после се разбра - нямах никаква вина за разменените картони. Но нямах и никакви  доказателства  срещу истинските извършители.

Главният също се наежи и обясни, че съм бил длъжен да внимавам, защото вместо сливиците, току-виж съм отрязал  на някого карантиите, а освен това ме уведоми, че до месец трябва да съм напуснал.

Тази перспектива не беше много благоприятна, въпреки че не е кой знае  каква привилегия да бъдеш лекар на щат в държавна клиника и да получаваш заплата от бюджета, който - както е известно - е винаги продънен, поради "многото маймунки на един клон".

От друга страна нямах никаква възможност да създам частна практика, не само поради липса на инвестиции, но и поради отчайващата сиромашия на населението, което не би могло да си плаща лечението, особено хирургическите услуги.

Тъй като вече не ми се разрешаваше да оперирам, седях в барчето и четях вестници. Освежих се от махмурлука с чаша водка и си поръчах кафе. Но малко след това, прелиствайки вестника откъм страниците с обяви, погледът ми се спря на едно шокиращо изречение:                                                                          "Доктор Ганев  удължава мъжкия полов орган!

Цени народни. Справка - хирургическа клиника и т.н..."                                                   Шокиращото беше, че доктор Ганев съм аз, но и че никога не съм пускал подобна обява - дори не съм си го помислял не само в трезво, а и в пияно състояние.

Значи, някой е решил да се изгаври с мен. Но кой е той?

Мислех усилено и нещо ми просветна. Постепенно ситуацията започна да ми се избистря.

Вероятно е работа на онези гадове  Мазнев и Дупев - няма кой друг да сътвори подобна идиотщина.

Сигурно затова миналата вечер в барчето поглеждаха към мен нагло и се хилеха.

Докато се ядосвах и правех разни предположения относно авторите на обявата, се втурна дежурната сестра и ме уведоми, че ме търсят спешно. Това  пък за какво?

Оказа се, че пред кабинета ми има пациенти. Повечето бяха мъже. "Брехq мамка му!" Всички държаха в ръцете си вестници и оживено коментираха. Не ги броих, но бяха доста. Осени ме неприятно чувство. Отначало не можех да загрея за какво става въпрос, но  истината направо ме побърка. Влезнах в кабинета и поканих първия. 

Появи се един съсухрен човечец на средна възраст с вестник в ръка. Той изглеждаше въодушевен и едва не ме разцелува.

- Вие сте моят ангел - спасител! От кога ви търся...

- Чакай, чакай, приятелю! - облещих се аз= - За какво става дума?

- Как за какво! - сконфузи се пациентът. - Ами във връзка с обявата - ето на...

Той  завря вестника под носа ми и чак тогава включих. Там пишеше черно на бяло:

"Доктор Ганев удължава мъжкия полов орган..."

Аха, това било, значи. Ударих се с длан по темето. Хем ме беше яд, хем ме напуши смях. Ами сега?

Онези гадове наистина са се оляли.

- Слушай, приятелю - започнах аз полекичка. - Истината е, че едни пичове са си направили майтап.

- Сакън, недей! - затръшка се човечецът, преминавайки на "ти". - Ти - баща, ти - майка! Плащам колкото искаш - парите не са проблем. Жената ще ми изскубе пикалото, ако не наддам поне още пет сантиметра. Тя и сега хем ме млати, хем ми слага рога...

"Леле, леле, леле!"- рекох си. - Сега я втасахме".

Отворих чекмеджето, докопах едно шишенце с разреден спирт и глътнах една малка глътчица - много помага в критични ситуации. Гледах човечеца от долу до горе и от горе до долу и му се чудех на акъла. Как е възможно сериозни, възрастни хора да се хващат в такива тъпи капани като последни балъци? Чудех се какво да му обяснявам. Добре, че я нямаше сестрата - щеше да ме скъса от майтапи. После взех решение.

- Чакай малко - рекох му, - да отида да събера екипа.

Направо си мислех да възирам. Те и без това, така или иначе, ще ме гонят от работа, нека поне се махна сам и по-навреме, докато лайната не са се разсмърдели съвсем.

Хукнах навън, но там - в коридора -  се бе насъбрала огромна опашка с вестници в ръце, която ме приветстваше възторжено. Отвън прииждаха още. Бяха започнали да правят дори списък.

Шмугнах се между чакащите, успокоих ги, че ще се върна  ей сегичка и изхвърчах от клиниката.

Хич даже нямах намерение да се връщам, да ставам за смях на колегите. Но работата се оказа  по-сложна...

Отбих се набързо в съседната кръчма  да ударя две-три глътки и да обмисля възможностите, но още не  бях седнал на масата  и там се изтъпанчиха двама типа с дебели глави и дебели вратове, сякаш бяха близнаци, но не бяха. Очевидно са ме проследили, но защо? Единият приличаше повече на булдог, а другият - на изрусено прасе. Дори зурлата му беше свинска.

Те се настаниха срещу мен на масата и ме загледаха продължително, без дори да обелят нито дума.

Аз също мълчах и си пиех ракията. Напоследък преминах на "Сливенска перла", защото много ментета се появиха, а тази по-трудно се фалшифицираше. Понеже реших, че съм приключил с работата за днес, възнамерявах да цокна поне още едничко, но още не бях поръчал и "булдогът" отсреща внезапно се намеси.

- Стига толкова, шефе! - рече той с тон, недопускащ възражение. - Предстои ни сериозна работа.

Това "шефе" ме шашна. Що ли за "птици" са тези?

- Кои сте вие и каква ви е болката?

- Ние сме твоите асистенти - отговори той с подобаваща сериозност, - и мероприятието без нас не може да се осъществи.

- Не разбирам какво имате предвид.

- Ще разбереш - намеси се "прасето". - Хайде, че опашката нараства. Хората нас чакат.

Нещо ме жегна. Нима тези двамата тъпунгери са измислили номера с обявите? Хич не ми се вярваше - не можеше да имат толкова акъл за подобна комбинация. По-вероятно е да са наумили нещо друго. Но какво?

Попитах ги, но те отговориха  грубо и откровено:

- Не е важно кой го е измислил, но е важно ние да се възползуваме максимално. Хайде, докато не се е появила конкуренция...

- Ама вие сериозно ли?...

- А ти как мислиш?...

... И ме поведоха обратно към клиниката. Нямаше как да се откопча. А там се бе оформил цял митинг. Те ревяха с бурен възторг и размахваха вестниците.

Като преминахме по коридора, вече окончателно ми се изясни кой беше скроил номера.

Моите "приятели" доктор Мазнев и доктор Дупев пушеха цигари в дъното, заедно с група медсестри и се хилеха. Показах им "кукиш" и влезнах в кабинета заедно с двамата бабаити, дето се главиха за мои асистенти. Дадох им по една бяла манта и в този вид те ми заприличаха  на месари от някой колбасарски цех. Невзрачникът още стоеше в кабинета и чакаше.

Като видя двамата тулупи с дебели вратове, ченето му някак увисна. Сякаш предусещаше какво го очаква и направи стойка като за старт, но тежката ръка на "булдога" се стовари  на рамото му и го прикова към стола.

- Това е първият пациент - обърнах се аз към "асистентите". - Иска да му се удължи с пет сантиметра. Какво е вашето предложение по въпроса?

- С пет сантиметра, значи - ухили се булдогът. - Ами да започваме.

При тези убедителни думи, той запретна ръкави  и улови човечеца за врата, сякаш бе яре. Онзи облещи очи, но още преди да гъкне, прасето му набута един парцал в устата, след което  го нагънаха на два ката  в надупено състояние и докато единият го държеше в тази поза да не рита, другият му изпраска  пет равномерни шута в кльощавия задник.

Аз дори не успях да реагирам - толкова бързо стана всичко и толкова неочаквано. В края на краищата се разгневих и се наканих да ги изгоня - те бяха засегнали професионалното ми достойнство, но прасето, вероятно предугадил реакцията ми, изгрухтя нещо злобно, така че благоразумно си премълчах.

- Готово, мой човек, честито! Петте сантиметра ги имаш - обяви тържествено булдогът и освободи човечеца, който се бе ококорил като жаба и душата му се бе събрала в гушата. - А сега плащай! Дължиш пет долара - по долар на сантиметър. Това се казва евтиния.

Онзи дори не се сети да протестира - толкова бе изплашен и изненадан - подаде банкнотата с трепереща ръка  и бързо се измъкна навън.

- Да влиза следващия! - извика прасето и в кабинета се втурна друг мераклия. Сграбчиха го още от вратата.

Направо примрях и  излязох навън да видя какво става, защото очаквах, че онзи, първият, ще започне да крещи, да прави скандали, да се оплаква  и ще дойдат да ме арестуват. То само това ми липсва...

Но за моя изненада, онзи се хвалеше. Уплахата му бе преминала бързо и той наляво и надясно тръбеше какъв съм бил знаменит доктор и какви великолепни асистенти съм имал.

- С цели пет сантиметра - казва, - ми го удължиха. Да му мисли сега жената.

"Брях,  ма`а му стара!"- И това не бях очаквал. Щях да падна.

Отвътре се чу приглушено изкрякване, сякаш от настъпена жаба  и аз побързах да се върна в кабинета, да не би онези идиоти  да направят някой сакатлък.

Те тъкмо бяха приключили "операцията" и прибираха парите в чекмеджето. Пациентът се бе ококорил и зениците му блуждаеха в пространството в различни посоки, без да могат да се фокусират.

- С цели десет сантиметра му го удължихме - обяви прасето. - Същински полов атлет. Хайде, приятел, вдигни си потурките и се омитай! И кажи там да влиза следващият!

Следващият влетя незабавно. Процедурата се потрети. Този път потърпевшият отнесе пет шута в задника. Плати си и  си замина. Дори прочетох в погледа му задоволство, вероятно, че леко се е отървал.

Влезнаха четвърти, пети, шести... цяла върволица. Престанах да ги броя. "Работата" вървеше като по вода. Навън "излекуваните" се разсипваха да ни хвалят и опашката вместо да намалява, растеше.

Бях шашнат и объркан. Такова тотално оглупяване  сред народа  нямаше никакво обяснение.

Нямах отговор за поведението на тези хора. Предполагах, че тези, които бяха минали през стъргата нарочно заблуждаваха  останалите, за да си гледат сеира - няма само те да са потърпевши я...

И постъпваха съобразно  националния принцип: „Нека Вуте да е по-зле!"

По едно време съвестта ми се разбунтува  и се опитах да протестирам, но булдогът изръмжа заканително:

- Докторе, трай си да не вземем да "удължим " и твоя! - вметна той между другото.

Разбира се, аз си затраях. Знаех, че не се шегува.

А славата на екипа растеше. И хонорарите - също. Чекмеджето се препълни и го пресипаха в една  брезентова торба.

- Да влиза следващия!- дереше се прасето. И следващият влизаше.

По едно време се появи и сестрата Веднага и разпоредих да си върви , че за днес не ми трябва, но ако ми потрябва, ще я потърся. На учудения й поглед обясних, че тези двамата господа са от министерството и се провежда важен социален експеримент. След което почти я избутах навън.

Но най-големият шок беше появата  на  колегата доктор Мазнев. Той надникна в кабинета, вероятно привлечен от любопитство, но докато си отвори устата да проговори, булдогът го пипна за врата и го повлече навътре.

- Колко сантиметра искаш?

- Но аз, но аз... - пелтечеше онзи, изплашен не на шега.

- Ясно, този е от срамежливите - намеси се прасето и бързо му смъкна гащите. - Хм, доста е дребничък. Мисля, че още десет сантиметра няма да са излишни.

Хем се обезпокоих, хем ужасно ме досмеша и не се намесих. Докато онзи риташе и се дърпаше, те го надупиха в средата на кабинета и булдогът му изпраска  десет шута в задника с умерено темпо.

След което му  прибраха десетте долара. Той ги преброи на драго сърце  и излетя стремглаво навън, дори не успя добре да се огащи.

Започнах да се притеснявам - помислих си: "Този път я втасахме - не ми мърда разговор с прокурора". Но бях шокиран до пълна изнемога, когато на вратата цъфна  и ухилената физиономия на доктор Дупев. Той бе „лекуван" по изпитаната система и също си плати на драго сърце. А стига бе!  В главата ми започнаха да прескачат разни  щурави  идеи да не би пък наистина  това "лечение" да има някакъв  ефект...

Надвечер опашката започна да намалява. Екипът удвои усилията  и до края на работното време  бяха обслужени почти всички. Останаха само няколко души, които се оттеглиха за следващия ден.

Молех се Богу и се кръстех да не би накрая да се дотътри  и главният лекар. Тогава наистина ми е спукана работата. Но за късмет, този ден той не бил в клиниката.

Вместо него в кабинета влетя едра блондинка. Само това липсваше - тя пък за какво?

Освен това се оказа, че не е нашенка, защото говореше с доста силен акцент:

- Аз... сопруга на Лугундурски посланик - представи се тя. - Дошла съм... направи заявка за свой сопруг.

- Какво ще желаете? - попитах с голяма доза притеснение.

- На него нужна операция. В момента той извън страна, но утре завърне се и аз... иска хубав сюрприз...

- Какви ви са изискванията? - намеси се директно булдогът.

- Ами аз мисля иска поне още десет сантиметра... или нека по-добре бъдат още двадесет...

- Ох, бабачкооо!... - възкликна възхитено прасето. - Разчитай на нас, миличка!

- Аз много разчита на вас и също така... ваша дискретност - продължи развълнувано блондинката, - и оставя предплата за ваш хонорар...

При тези забележителни думи, тя отвори чантата  и извади оттам пет пачки зелени банкноти  по хиляда долара - всичко пет хиляди...

Хептен огълфях. Щях да започна да я разубеждавам, но булдогът ме изгледа свирепо и бързо прибра парите в чекмеджето.

Считайте, че работата ще бъде  извършена професионално - увери я той.

- Аз не се съмнява, аз много радва се, че разрешили делово проблем - усмихна се тя и се отправи навън. Едрите и бедра се полюляваха от изобилие. Помислих си за миг какъв ли зор вижда господин посланикът на Лугундурия в леглото.

След напрегнатия ден ,"асистентите" заключиха вратата за пациенти и започнаха подялбата на прихода. Той никак не беше малък.

За мен, като „шеф на предприятието" предоставиха две пачки по хиляда долара, а останалите си ги разделиха. Всъщност, техните дялове не бяха никак по-малки от моя, а може би, дори значително по-големи, като се има предвид огромния върволяк, който се изниза през кабинета, но аз не предявих претенции. Дори се страхувах да приема такива пари и отначало отказвах, но те направо ме изнудиха.

- Шефе, я вземай парите, да не те "оперираме" набързо и тебе! - скастри ме булдогът и при такива силни аргументи, повече не се противих.

Тъкмо се преоблякохме и си тръгвахме, когато в кабинета влетя някаква неидентифицирана личност - нещо средно между чавка и колорадски бръмбар - мъкнейки чанта и няколко папки.

Онези двамата го сграбчиха още от вратата и моментално го проснаха на пода.

- Чакайте, аз съм данъчен агент! - развика се онзи.

- Аха, тъкмо ти ни трябваше - изръмжа булдогът и като хвана нещастника с огромните си лапи, сгъна го на два ката и навири плоския му задник срещу мене.

- Шефе - заяви невъзмутимо той, - този път е твой ред.

С неочаквано задоволство  изпрасках на държавния чиновник десет отмерени шута. Стига му толкова. Не очаквах от себе си подобна изява, но явно голяма ще да е била любовта ми  към представителите на държавната администрация, защото удовлетворението ми бе пълно.

Още не бяхме го освободили и той полетя като мълния навън. Но на вратата прасето му препречи пътя.

- Чакай, къде бързаш! - скастри го той. - Не си платил.

Как да е, отървахме се от него и се отправихме към изхода. Но и този път не ни било писано да си тръгнем. Навън изскърцаха спирачки и закъснял пациент ни пресрещна по стълбището.

- Доктор Ганев?

- Същият.

- Аз съм градския прокурор. Нуждая се от услугите ви.

Аз направо се вцепених и започнах да шикалкавя, но булдогът, който беше безскрупулен, взе инициативата.

- Но, разбира се, щом е за градския прокурор, работата не търпи отлагане - рече той въодушевено.

Върнахме се и се заехме с прокурора. По точно, заеха се те, защото на мен ми трепереха гащите.

Но онези типове, без да им трепне окото, хвърлиха толкова много ритници на нещастника, че след това той ходеше като насран. Дори не ги броиха. Очевидно са му яли попарата от по-рано и сега си го връщаха тъпкано.

След като си отиде прокурорът, звънна телефонът и аз вдигнах слушалката.

- Ало, доктор Ганев ли е? - попита мъжки глас с приятен тембър.

- Същият, какво желаете?

- Обаждам се от министерския съвет. Аз съм началника на канцеларията. Премиерът желае някой ден да разговаря с вас.

Краката ми се подкосиха и ме побиха студени тръпки. Бавно пуснах слушалката и щях да падна.

В следващия момент ме обля студена пот, после ми стана горещо - явно много ми дойде за днес.

- Какво става, защо мълчиш!? - изкрещя злобно прасето.

- Премиерът... обадиха се от канцеларията...

- И ти го изпусна, бунак! Асъл той е за операционната! - смъмри ме строго булдогът. - Но нищо, той пак ще се обади.

Тъкмо тръгвахме, телефонът пак звънна и булдогът грабна слушалката, но после изпсува ядосано и ми я подаде. Говореха на английски. Обаждаха се от Нобеловия комитет. След седмица щяло да се проведе заседанието с представяне на лауреатите и ме канят да присъствам.

- Доктор Ганев? О, кей?

- О, кей!

...Е това беше вече  като пискюл на всичко! Това обра всички точки! Тръгнах си като замаян. Душата ми пееше...                                                                                                                                         Но на вратата сякаш ме обляха със студена вода.

Пред мен се изправи страховита  женска фигура и ме гледаше свирепо. Изведнъж изтрезнях окончателно. Беше съпругата ми. Настъпателна, настървена, с ръце на хълбоците във форма на буквата  "Ф"... Няма отърваване!

- Аха, значи така, а! - кресна разярено тя. - Значи такава била работата! Оправяш хорските мъже, а за себе си хич биля не помислюваш!...

Р.