Аз правя хубаво кафе. То, не че се хваля, ама май така се получава.
И да си дойдем на думата. Няма да ви занимавам с историята на кафето. От къде, от кога, как, защо. Важното е, че след като се е разпространило по цял свят, кафето е заело мястото на най-консумираната напитка. Сега се пие много кафе. Вярно е, че то има разни свойства: ободрява, освежава и не знам още какво, но най- важното негово свойство е, че събира хората в интимен кръг.
-Да пием по кафе! – е най-разпространената покана за задушевен разговор.
Никой не те кани на кафе, за да си разчиства сметките с теб, да си изяснявате ситуации, да ти вдига скандали.
Поканата на чаша кафе е зов за приятелски, нищо не значещ разговор. Ще поседите заедно, ей така просто ще си побъбрите.
Младеж ще покани момиче, което много му харесва. Момичето вири нос, а на него не му стига смелост да му определи среща.
- Да пием по кафе. Как какво кафе? Не искаш? Добре де! Аз не настоявам Хайде стига, ма, ти какво си въобразяваш? Решил човек да убие някоя минута време и виж я ти какво измислила.
И така се измъкваш.
Или вариант втори:
Много е готино това маце, състудентката от съседната банка, ама как да го покани на нещо сериозно. Старците още не са изпратили месечната издръжка. Шефа не даде пари от последния обект дето мъкнаха като луди ония боклуци чак до седемнайстия етаж. А и на стипендията не може да се разчита. Мацето си струва. Ще вземе да я покани на кафе.
А мацето взе, че прие и се получи една свалка...Абе какво да ти разправям. Уж почнаха от кафето, а гледай какво стана.
- Пиленце, ще ми дадеш ли някоя стотинка, да имам за кафенце с колегите през почивката? - пита притеснено той.
Приеха да са на обща каса, нали божем на семейни начала съжителстват. Касата обща, ама ключът от касата виси на синджирче в пазвата ù.
Най-често се пие кафе на работното място. Няма достатъчно уважаваща себе си фирма, която да не е инсталирала кафе машина там някъде, в някой закътан коридор, та да не ги вижда директорското тяло как се събират на групи, уж кафе пият, пък те се хилят, одумват, коментират и погледите им все в секретарката на директора. Кифла ли е или само любовница? В заплатата дали влиза само труда, който си прави да става рано, към десет и да идва на работа , или и начисляват и хонорара за извънреден нощен труд. И въобще разискват се стратегически въпроси, касаещи миналото, настоящето и разбира се бъдещето на фирмата.
А пък колко търговски сделки са осъществени след среща на кафе. Въобще богат набор от поводи.
За първи път ми дадоха да близна кафе, когато бях малка. Само да близна, не да пия. Не ми хареса, беше горчиво. Една от бабите, гостенка на моята баба ми даде да опитам, че като се развикаха другите:
- Ще отровиш детето, ма Пенке.
И тя дръпна чашата от устата ми. Че защо ли го пият като е отровно? Това беше големият въпрос, над който разсъждаваше детската ми главица. Хем отровно, хем горчиво, пък като сръбнат от чашките една през друга хвалят баба ми:
-Станке.е.е, много ти е хубаво кафето. Тук в махалата няма друга, която да го прави като твоето.
Събираше ги тя, няколко такива бабета като нея. Първо, още преди да дойдат женорята баба печеше кафеените зърна в специално съоръжение за печене. Отдолу въглените, а отгоре зърната, смес от кафе и леблебия, май слагаше и ръжени зърна , ама не съм много сигурна. После ги смилаше. Баба си пазеше рецептите . Така си ги отнесе. То вече никой не пече в къщи кафе и за това не знае аромата му. Тогава никой не пиеше чисто кафе. Имаше си някакви съотношения, които всеки уважаващ себе се кафевар пазеше в дълбока тайна. Поставяше баба джезвето на жар, специално разгоряла в печката и започваше да свещенодейства. На дъното на празното джезве с лъжичка сипваше смляното кафе да се загрее, без да прегори. Ето тук е голямата тайна. Да знаеш точно кога да сипеш водата. После започваше същината на майсторлъка, образуването на каймака. Как точно го правеше баба ми, така и не разбрах, уж все в ръцете я гледах, но каймака на нейното кафе, щом веднъж си го опитал винаги го помниш. Сипваше от джезвето право в чашките, а те мънички, като ракиени , порцеланови и без дръжки. Чинийките и те като кукленски. Сипва баба ми и внимава да не разбута каймака. А приятелките и, вече се курдисали около масата в кухнята. И се започва едно хвалене, не ти е за описване.
-Станке, майстор си! Никъде другаде в махалата не съм пила такова кафе. Виж ма Доне, погледни само какъв каймак, с нож да го нарежеш. И какъв аромат само. Днес ли го пече?
- Днес ами, сега преди малко. Опекох го, смлях го и ето ви първа ръка.
-Оправна си, Станке, много си оправна. Аз не мога така.
-Пийте да ви е сладко.
А след това идваше интересното. Гледането. Имаха си в махалата една гледачка на кафе. Канеха я ту едни, ту други. Обикаля къщите и им гадае. Забавляваха се. Не знам дали някой и вярваше, но това според мен беше форма на споделяне, а и съвет могат да ти дадат ей така, уж докато разнищвате казаното от гадателката. Та, обръщаш си чашката, правиш жест, с който наподобяваш кръстен знак над дъното, прекръстваш се и вперваш поглед в гледачката. Кръстния знак и гадаенето, май не се връзват много, ама кой ти гледа. Та докато чакат бабите утайката да позасъхне, гледачката с вроденият си талант успява да поразпита коя, какво. То, не че жените имаха някакви големи проблеми, само така, приказката да стане.
-Виж сега Доне, леля Сия (свекърва ù), нещо не ми харесва.
- Че на кого ще му хареса това чудо невидяно.
- Така е права си , ама тя май те ковлади пред твоя и му взема от заплатата.
- Така ли, ще го науча аз него. И много ли взема?
- Не е много, ето тука виждам. Я погледни и ти. Виж тази купчинка. Нали?
-Да бе! Видях, чакай да преброя. Едно, две три. Я дай на мен седем, осем. Абе взела му е десетачка. Ама ще се разправяме ние с него.
Баба ми , като най-възрастна и естествено поради това най-авторитетна се намесва.
- Недей така, момиче, има за теб, нека има някой лев и за майка му. Твоя носи много, какво са десет лева. Пък свекърва ти вчера ми каза, че ти е купила подаръче някакво, не и стигнали парите и поискала от сина си.
Така мирната атмосфера на масата се възстановява. Кафето трябва да е удоволствие. Това запомних от баба си.
Аз как правя кафето, та се хваля? Ами как, случих на добра машина. Няма да ù казвам марката, та да не ù правя безплатна реклама. Правя го двойно, добре притъпквам в дозатора, пускам топлата струя и оставям чашката наполовина. После следващата. След като приготвя всички, поставям чашките на масата, слагам сандвичите да се препичат в онова новото чудо дето не му знам името и отивам да ги будя един подир друг. Сядаме цялото семейство на сутрешното кафе. Още сънени, неотворили очи, глътват от чашките, разбуждат се. Денят започва с първото кафе.
- Благодаря ти! Правиш най-хубавото кафе на земята.
Че как няма да е най- хубавото. Направено с желание, поднесено с любов. Чака те кафето сутрин само да опиташ и после да го изпиеш бавно на глътки.
Да ти е сладко!
П.П. Аз не пия кафе поне от десет години. Какво да се прави, трябва да се слушат докторите. Но винаги съм със семейството си на сутрешното кафе. За мен това е най-хубавата част от деня.
© Снежана Врачовска Всички права запазени