гротески

Накрая ми дойде до гуша и реших да се отърва от него. Това беше най- безнадеждният индивид в системата за ограмотяване през дългогодишната ми педагогическа практика като даскал по история. Пълен провал за системата, както за мама, татко, баба, дядо и всички гравитиращи наоколо роднини до девето коляно. Не можеше да се твърди дори, че е личност; по-подходящо е определението „безличност” или нещо подобно. Срамувах се да призная, че ми е бил ученик. С една реч - тъпо копеле. Както и да му обясняваш урока, накрая мълчеше като пън или изсипваше някоя глупост, дето пътя не види. По време на матурата беше истинска трагедия. На въпроса за френската буржоазна революция започна да говори за сексуалната революция и когато – вбесен - креснах: „Хайде давай, говори за сексуалната революция, дявол да те вземе” - той обясни пред изпитната комисия, че всъщност, сексуалната революция била потушена, тъй като революционерите се оказали идеологически неподготвени и освен това - лошо въоръжени. Направо подскочих от стола като ощипан и хукнах да го гоня, но председателят на комисията раздруса шкембе от смях и ме възпря: „Това момче - каза - е истински литературен великан, може и романи да пропише; чакай да видим още какви бисери ще изсипи. Кажи, момко, къде е бил разбит Наполеон?”
„Ами при Вакарел - казва - шопите го разбили - начело с Велко Кънев* - в резултат на което хванал хрема и кихал.”
„Аха, аха…”
„След което Света Елена го залюбила и го завела на един остров, където се отдали на незаконна любов. Но англичаните ги разкрили, арестували ги и ги съдили за неморално поведение. В съда Наполеон се държал геройски и казал, че за мъжа най-голямата победа е бягството.
След което издъхнал.”
След цялата тази глупотевица, аз се изприщих, но председателят беше възхитен и го насърчаваше:
„Кажи сега нещо за Ленин.”
„Ленин като типичен професионален революционер, обичал да вдига революции и стрелял по белите от палубата на крайцера Аврора. Освен това бил шоумен - изпълнил великолепно тогавашния хит „Интернационала” пред многобройна публика, която му ръкопляскала и дори играел Ганкино хоро - две крачки напред, една назад; от Холивуд също проявили интерес към неговите изпълнения и го канили да приеме главната роля в един екшън. Само че Шарлот Корде** , която останала недолюбена, стреляла по него от ревност, понеже ревнувала от Фани Каплан*** и го ранила смъртоносно, но той оживял, защото вярвал твърдо в революционните идеали.”
И така нататък… Все пак каква информираност: нерде Шарлот Корде, нерде Фани Каплан. Бисерите нямаха край и аз - направо втресен - излязох навън и хукнах към тоалетната за най-голямо удоволствия на председателя на комисията.
Когато се върнах, изпитът беше приключен и за своя покруса установих, че на този „самобитен талант” са му дали добра оценка; той дори оставил кутия шоколадови бонбони и бутилка уиски. Много по-късно до мен достигнаха слухове за някакви допълнителни изяви на благодарния татко: чевермета, голи танци с мацки на лунна светлина, а също така и пари в брой, но работата се потули, така че не успях да се добера до подробности. Както и да е - вече бях забравил за този случай; оттогава минаха няколко години, а освен това срещнах през практиката си какви ли не щеш чешити и какви ли не щеш съкрушаващи изпълнения на несъкрушимата човешка глупост - така че нищо не можеше да ме учуди. Междувременно след няколко публикации и защита на дисертация във връзка с появата и упадъка на древните цивилизации, бях назначен на работа във факултета по история към университета. И там - още в началото, бях сразен окончателно от едно потресаващо откритие. Оказа се, че в университета е и моят човек и че аз отново ще му преподавам история. Нещо повече - дяволът се бе добрал до последния курс, което означава, че му предстои дипломиране и съществуват всички шансове да се окичи с диплома и бакалавърска или магистърска степен. Да ме убият, не мога да си обясня как се е озовал там; вероятно доста дебели рушвети е изръсил таткото.
Разбира се, още на първия изпит му ударих балтията. Ами той ме унищожи поголовно с някакви нови теории за древните цивилизации и твърдеше, че намерил в тяхното село артефакти от късния мезозой, доказващи наличието на прабългари. Дори съществували доказателства за сблъсъци между прабългарите и динозаврите, което от своя страна обяснявало редица факти във връзка с изчезването на последните. Тоест, съгласно тази версия, голямото измиране на динозаврите преди шейсет и пет милиона години се дължало преди всичко на намесата на прабългарите. Е, кажете ми как да не му биеш два-три шута в задника! После още няколко пъти го връщах, защото така и не успях да му налея нищо в празната кратуна, а когато започна да ми носи разни гювечи и да ми пробутва номера с белязани пари, направо го изритах и му казах повече да не ми се мярка. По едно време изчезна някъде и дори помислих, че съм се отървал, но се оказа, че съжденията ми са доста наивни. Скоро си изясних, че от него няма отърваване. Малко след това ми бе съобщено от високо място - тоест от ректората - че имам повод да се радвам. Самият ректор ми съобщи лично щастливата вест, че съм се сдобил с нов асистент - съвсем прясно назначение - поради което трябва да почерпя. Е, добре - наистина добра вест, тъй като имах нужда от помощник и евентуално заместник, поради предстоящото ми пенсиониране, така че някой трябва да продължи след мен. Не си въобразявах, че съм незаменим и отдавна вече врънках за това назначение. Поканих колегите в близката кръчма, поръчах уиски, поръчах шампанско и вдигнах тост. Но още с първата глътка нещо ми заседна на гърлото и се задавих. Отсреща на масата се кипреше - съвсем изтупан и самодоволен, с вид на президент на футболна федерация - моят човек. Онова същото тъпо копеле, дето не исках да виждам дори и на сън. Направо ми се стричи дъвката. Мамка му и прасе - той бил моят нов асистент. Ами сега!
Съвсем побъркан, отидох до бара, платих сметката, казах им на онези, че са ме повикали спешно и изчезнах. А на следващия ден- полудял окончателно- хвърлих оставката си на ректора, хвърлих му още пет- шест майни в бързината и си тръгнах.
„Чакай бе, колега, къде така? Защо така?”
„Абе ти имаш ли си представа що за човек сте ми натресли за помощник!?”
„Разбира се, че имам представа - пелтечи ректорът - човекът е препоръчан от високо място. Атестациите му са отлични, а освен това баща му е спонсор на университета.”
„Тогава ти иди да работиш с него! Аз не мога да имам вземане-даване със специалист по история, който лансира теорията, че Наполеон залюбил Света Елена и че изчезването на динозаврите се дължи на намесата на прабългари. Този човек ще обучава студенти…”
„Ама хайде и ти сега! - уговаря ме ректорът. - Младо е още момчето, ще му мине ентусиазмът. Те сега много историци и особено политици се увличат по разни модерни теории, касаещи преселенията и древните цивилизации.”
„Няма да му мине никога - беснея аз. - Глупостта има неудържимата склонност да нараства прогресивно с годините. От всичко друго може да се излекуваш: от всякаква щуротия, от рак, от спин, само не и от глупост. Тя е нелечима. Оправяйте се с протежето си без мен!”
И си заминах. То и без това ми беше дошло до гуша от самозванци и политици, дето непрекъснато променят историята, сякаш тя се базира не на факти, а на разни тълкования, изгодни за управляващите в момента. Никак не ми се нравеше констатацията, че всъщност историята се пише от победителите и те я нагласят както им отърва. Много късно разбрах това, но когато съвсем се отчаях и реших, че съм сбъркал професията си, се оказа, че съм набрал достатъчно трудов стаж, така че вече мога да престана да трупам ядове за това кой цар бил добър и кой - лош, нито пък да хваля тази или онази държава, все едно там разбойниците са свършили. Майната и на държавата, и на разбойниците! Взех си безсрочен отпуск и се отдадох на слабостите си. То било много хубаво на стари години човек да се отдаде на слабостите си: чувстваш се по-силен. Успях бързо да установя, че напразно съм си губил времето и докато съм се борил с вятърни мелници, животът се е изнизал покрай мен по терлици. Станах редовен посетител на кварталната кръчма. На стари години си хванах даже любовница - нещо, което преди все отлагах поради липса на време, а вероятно и поради други липси. Още преди да се пенсионирам започнах да забравям както професията, така и обстоятелството, че съм професор. Мислех вече, че съм приключил окончателно с всичко, свързано с миналото, както и с онзи тиквеник. Е, не стана така и туйто. Открай време съм си бил Марко Тотев. Всъщност, началото беше съвсем невинно. Поканиха ме като виден представител на гилдията да участвам в комисията при защитата на дисертация на някакъв млад колега.
… Какъв ти млад колега бе, джанъм! Още като влязох в аудиторията и те ти го нашият насреща- захилен до уши. Същият хубостник. Пристъпя напред с протегнати ръце и прави метани. Дуе се като пуяк и раздава усмивки на присъстващите. Олеле, Боже! Какво да правя, избягах най-позорно. Ами то се не трае. Изприщвам се и получавам гърчове, когато ми говорят глупости. Страдам от непоносимост. Хващам едновременно и диария, и запек. Плюя и псувам като ротен фелдфебел.
Известно време се бях покрил. Никой не ме търсеше и помислих, че са ме забравили. Разхождах се с ръце в джобовете из махалата, играех табла с пенсионерите край блока, свирках си - щастлив като птичка лекокрила, радвах се на пролетта и на младите невести, забързани с количките и бебетата към кухня- майка. Живот…
Накрая ме потърсиха от кварталния клуб да изнеса сказка на патриотична тема пред членовете на някаква партийна организация от националистически тип - не помня точно коя - във връзка с предстоящите парламентарни избори. Един приятел, когото познавам от кръчмата се затръшка: „ Ела, та ела!” Е, добре - отидох. И се изтъпанчих на трибуната, за да им повдигна патриотичния дух на тези дървеняги. Какъв ти патриотичен дух, холан; гледам ги повечето сенилни старци и тук- там някое по- младо, но също толкова идиотизирано като средата, в която е отрасло. Напъвах се да измътя нещо патриотично, но все не вървеше; явно не ме бива вече в лъжите, а и не виждах с какво мога да се гордея. Поради заядливия си характер, просто не можех да не бъда обективен. Накрая някой ме провокира с достатъчно плосък въпрос и изръсих съвсем откровено пред цялата патриотична аудитория премълчавания от историята факт, че в действителност за успешното дебаркиране на османците на Балканския полуостров решаваща заслуга има не кой друг, а самият Иван Александър, така че спокойно може да му се издигне монумент на западния бряг на Босфора - наред с Баядзид и Мехмед втори. Разбира се, те се облещиха. Подобни кощунствени слова е недопустимо да бъдат произнасяни на такова свято място. Никъде не пишело в нашата история нещо подобно. Ами не пише я! И как ли пък би могло да пише?...
Вече се радвах, че съм успял да ги ядосам достатъчно и се канех да се измъкна, когато някой съобщи, че идва избраникът на „нашата партия”. Всички въодушевено наскачаха- ето го най- после избраникът!...
Както се казва: „Кръвта ми замръзна във жилите”… Гледам и не вярвам на очите си, гледам и тъпея: той - самият… Кой е той ли? Разбира се - моят човек. Кандидатът за народен представител от същата тази - „наша партия”: най-патриотичната, най-народната, най-прогресивната, най великата - се оказа не друг, а онова копеле…
Величествен, красив, честен, мъдър, достоен син на народа… Абе, що не вземете да се гръмнете, мушмороци слабоумни!
Изнизах се като пръдня с надежда да не ме забележи, но той ме забеляза и ми помаха приветствено. Мазна, захилена и възтъпа мутра. Нещо средно между Бай Ганю и Озимандиас****. Нищо чудно - какъвто електоратът, такива и избраниците. Направих се, че не съм го видял и изчезнах.
Още по- потресающото беше, че този индивидум е успял някак си да се добере до избираемите места по пропорционалната система и влезе в парламента. Майко мила!
Още едно магаре в парламента, сякаш са малко другите. Ами да върви; няма да е единственият. Дори се зарадвах, защото се надявах, че след като се издигне, ще престане да се мотае непрекъснато пред погледа ми.
Още една грешка. Този път - решаваща.
Един ден получих съобщение, че имам назначение в министерството. Естествено - на просвещението. Недоумявах що за назначение е това, защото по принцип не обичам нито политиците, нито администраторите. На всичко отгоре изобщо не симпатизирах на управляващата коалиция, нито пък на други партии и коалиции- аман от имбецили, така че хич нямах представа от къде се измъти такова нещо. Единствено любопитството ме повлече към София, а освен това и жената, и любовницата проявяваха трескав интерес към тези министерски поприща- жив е образът на „Госпожа министершата”. Явих се в министерството на уречената дата и се представих на секретарката - едно засукано маце, което ме посрещна с лъчезарна усмивка. „Моля, почакайте, ей сега ще дойде министърът!”
Да съм чакал не повече от пет минути. След което ме повикаха и се представих в кабинета с цялата си мизерия на бивш провинциален даскал. Вярно, че не очаквах величествен прием, но още с появата, сякаш ме тряснаха с мръсен парцал по мутрата. Срещу мен пристъпяше покровителствено усмихнат моят стар приятел. Пак той! И пак със същата сияеща, прилично тъпичка непосредственост. Как ли е попаднал тук?
И сега какво? Ни напред, ни назад. Направих се на разсеян, обърнах му гръб с надеждата всеки момент да се появи министърът, за да ме отърве от вниманието му. Но той - невъзмутим- се приближи с тържествена походка, все едно пристигаше „светая - светих” и ми подаде десница. Имах чувството, че се ръкувам с плазмодий и понечих да се дръпна- все едно ме е надрискала сврака, но намерението ми беше предугадено и веднага ми преградиха пътя за отстъпление.
„Приятелю - изрече той с патетичен апломб, достоен за Марк Тулий Цицерон или Волен Сидеров, сякаш тепърва му предстоеше да поведе народа към светли бъднини - имам за теб добра новина. Назначен си за бодигард към министерството на просвещението.”
Бодигард!!! Е те - това се казва велико събитие! Те - точно то беше най-съкровената ми мечта. Изругах мислено и хукнах навън с всичка сила, все едно ми поникнаха крила, но на вратата се сблъсках с красивата секретарка.
„Миличка - прошепнах аз в пълна изнемога, със засъхнало гърло - кажи ми честно! Кой е този?”
„Как кой? - ококори прекрасните си очи тя. - Нима не знаете? Та той е самият министър...”

Р

* генерал Уелингтън - всъщност разбил войските на Наполеон при Ватерло
** Шарлот Корде - всъщност стреляла срещу Марат
*** Фани Каплан - всъщност стреляла срещу Ленин
**** Озимандиас - герой на Шели - карикатурен образ