Възнеслата се душа (Разказ)

                                                                                  Възнеслата се душа

                                                                           (Разказ)

               „Мъртвите никога не умират истински. Те просто

                  сменят формата си. " - Сузи Касем

                                        Пролетта бе дошла само преди няколко дена. Цветята бяха отдавна разцъфнали. Прелетните птици се бяха завърнали и започнаха да свиват гнездата си, за да излюпват малките си. А лъчите на слънцето изпращаха своя досег към земята.

Само в една малка къща всичко бе в черно-бял цвят: стаите, прозорците, вратите, масите. Абсолютно всичко. В една от стаите на къщата на едно легло лежеше един дядо. Името му бе Захари.

                                      Дядо Захари се бе разболял още по време на зимата, когато тя бе дошла. И за лекарите бе цяло чудо как той се държеше и крепеше. Той кашляше - тежко , сухо и мъчително. А след това, поставяше веднага старческата си немощна ръка на гърдите си. Сякаш кашлицата пробождаше дробовете му, с които се бореше и мъчеше да диша. Тъмни кръгове се появиха не след дълго под очите му и той с всеки отминал ден отпадаше и отпадаше физически, докато не се смали и стана вейкичък като малка тънка клончица, отчупена от нечие дърво.

                                     Обедно време беше. Хората си почиваха. Други потъваха в блаженство и спокойствие, щом затваряха клепките на очите си.

                                    Старият човек лежеше за пореден ден в леглото и мъчителната кашлица не го оставяше дори за миг, заедно с отпадналостта и болестната умора. Набръчканата му ръка от старост отново се постави върху гърдите и той започна да диша тежко, трудно. Едва.

                                    Вратата на стаята, в която бе дядо Захари внезапно се отвори. Тя проскърца и той мигом обърна главата си към този, който я отваряше. На прага той видя едно малко момче, към петгодишно, с тъжно изражение, изписано на лицето.

                                 -А, Марти, здравей, внуко! - отвърна дядо Захари на момченцето.

                                 То от своя страна наклони главата си на една страна, погледна го с детските си тъжни очи, въздъхна дълбоко и попита своя любим дядо:

                              -Дядо Захари? Още ли си болен?

                               Захари въздъхна. Не знаеше какво по-точно трябваше да каже на внучето си - дали трудната и прекалено горчива за приемане истина, или сладката и замъгляваща разума и сърцето лъжа. Една минута мълчание се усети като век и за двамата - и за него, и за Марти. Не след дълго ... дядото проговори на внучето си:

                             -Марти, приближи се до мен, дядо!

                              Малкото момче заподсмърча и едва отрони:

                             -Дядо Захари? Да ти донеса вода, нещо да хапнеш?

                             -Не, Марти, дядо нищо вече не иска! Но иска ... в последните мигове от своя живот, ти да се опиташ да го запомниш, а също и неговите думи! Ще го направиш ли за мен, дядо?

                           - Да,дядо! Кажи! - каза Марти на дядо си, поставяйки едната си детска ръка върху старческата. Детето преплети пръстите си с тези на дядо си и се заслуша:

                           - Дядо вече е стар. Прекалено стар. Не е млад, Марти! Дядо вече поживя! Ти не се натъжавай! Дядо дори и да изчезне, той винаги ще бди над теб! - каза Захари.

                           -Какво имаш предвид това, дядо? - попита малкият Марти. Какво значи ,,дори и да изчезнеш?" Не разбирам, дядо! Не разбирам! Къде ще ходиш?

                          - Ще ти кажа нещо, чедо! Там, където хората отиват, добрите , естествено, е много хубаво, красиво! Там са Ангелчето и Дядо Господ. И запомни, че когато хората започнат да ти казват как човешките същества умирали, ти недей им вярва! Чу ли, дядо? Аз ще ти кажа една тайна! Тя е , че когато хората Дядо Господ ги прибира, те всъщност никога не умират! Вярно е , че физически ги няма до хората, но те не умират! Не умират, малки ми Марти! Те просто сменят формата си!

                           -Дядо Захари?- проговори след минутна тишина детето. -Дядо Захари? - този път детската ръка побутна внимателно старческата. Тя обаче - не помръдна. -Дядо? Буден ли си, или спиш?

                           Дядо Захари обаче, не отговори. Тялото му стоеше така - неподвижно в леглото. И изведнъж духът му, душата му се възнесе. Появи се друг Дядо Захари - с бели крила на ангел , облечен в бяла роба и с жълт ореол над главата.

                           -А, кой, кой си ти? - изненада се малкият Марти. - Знаеш ли, изглеждаш ми малко странно, но приличаш някак си много на моя дядо Захари.

                           -Марти , аз съм, дядо! - отвърна ангелът с разперени ръце.

                          -А, дядо, ти ли си? Какво се случи? Как така ти си тук, стоящ пред мен, буден и здрав, на крака , и в същото време - лежащ болнав? Не разбирам!

                          -Ела, дядо!

                           С тези думи детето и ангелът се прегърнаха. Минута, две, три. Прегръдка за сбогом беше това.

                         -Чао, дядо! - продума духът-ангел на дядо Захари на детето.

                         -Чао, дядо! Обичам те! - проплака то.

                         -И аз теб, и аз теб, дядо!

                          С грееща усмивка на лицето и жива енергия в себе си, дядо Захари излезе през прозореца. Той повече не се върна. А малкият Марти дълго , дълго гледа през стъклото в посоката, в която дядо му се бе насочил. Дядо Господ вече го бе прибрал. Внучето остана само в стаята на възнеслият му се дядо. Той от своя страна отиде да живее в Рая.