ЯВУРИП
Отдавна
в зората на чието и да е съществуване
звучеше една песничка.
Песента на Явурип.
ЯВУРИП - ЯВУРИП
AЙЛАРИПИ, ЯВУРИП.
Айларипи или хлип-
ЯВУРИП - ЯВУРИП.
Е? Това е.
ЯВУРИП -
Айларипи или хлип...
Песента продължаваше да звучи още много дълго време по които и да е критерии, но звукът се колебаеше. Звучеше ту като птиче чуруликане, ту като скрибуцане на люлка в парк, изоставен неизвестно откога, където от блатата стърчат гнили пейки, а алеите изчезват под водата.
Звукът стигна до сега. Влезе в един компютър и се притаи в очакване някой да набере клавишната комбинация, която си беше избрал.
Човекът? Не, звукът си я избра. Човекът я натисна; не знаеше ще съжалява или не - неговият живот беше твърде кратък за измеренията на тази песен. Неговият живот беше твъртде кратък, а песента звучеше толкова отдавна. Ако думите, които я поддържаха в различните епохи, се съберяха, то...
Понякога не излизаха под формата на съществуващи думи - нямаше значение. Песента звучеше от толкова отдавна...
Но засега спря тук.
Човекът, който я намери, първо се просълзи от смях, като я видя.
Нищичко не разбра.
Звучеше му като "Хлъц". Явурип!
Така я и използва - във всичките места, които посети в интернет, явурипства.
Другите не разбраха също.
Казаха му.
Той се мъчи почти цяла нощ, но само затъна в анализиране. Най-накрая легна да спи. Знаеше, че тя пее за техния живот и толкоз.
Песента не спираше обаче. Тя звучеше толкова отдавна... всички бяха нищожни за нейните измерения и тя бе свикнала да ги тормози - трябваше някой да я носи.
Някои хора обаче имат право да спят, нали? Песен такава...
© Василена Тулешкова Всички права запазени