Валерия не знаеше за красотата на леда. Тя единствено бе чувала как хората му са се радвали по безброй разнообразни начини. И сега тя гледаше жадно картината на стената в музея. Как й се прииска всичко да е така истинско, да избяга от реалността и да скочи в снежната картина и тя да я покори, да я затрупа с цялата си бяла същност. Но нямаше как...
Групата потегли към следващата зала с картини. Лувърът бе огромен, а Валерия чувстваше, че нещо я стиска в душата. Дали огромните зали и каменни стени не й говореха нещо. Тя сякаш чуваше гласовете на художниците, които с четките си са изписали душите си върху грубото платно. Не й ставаше ясно. Въртеше се в един страшен кръг, от който трудно можеше да се излезе. Тя направи опит да прочисти мисълта си и да слуша екскурзовода, но не успяваше...
Валерия се събуди, цялата обляна в пот. Какъв опасен кошмар бе сънувала. Не й се мислеше. Този сън се повтаряше в продължение на няколко седмици. Какво искаше да й покаже? Какво искаше тя да научи? Не можеше да проумее. Всъщност дори не се опитваше. Искаше й се да не бе започвал този сън, да не бе сънувала дори нищо...
Момичето излезе на терасата на квартирата. Погледна жаркото утро. А там, далече в хоризонта, се прераждаше новият ден. Слънцето поставяше началото на светлината, на настъпващата седмица. И колко голямо и кръгло бе... и огненочервено, и... Валерия не мислеше. Тя само наблюдаваше. Гледаше как чайките се стрелкат пред силуета на Хелиос и как от бели ставаха черни сенки и, излизайки от огненото кълбо, пак ставаха същите бели същества. И отново… и отново. Те гърмяха с дразнещия си глас и сякаш възвестяваха началото на деня. А бе просто зората на юли...
Валерия бе окъпана от зората. Сега ясно личеше хубостта на девойката. Малка, фина, изваяна. Като че ли самата Селена беше скулпторът. И косите – кехлибарено червени, като слънцето при залез. Горящи в чувства, неспиращи емоции и афекти, които дори самата тя не разбираше понякога. Фината й кожа бе обсипана с лунички и придаваха очарование, и навяваха лека стеснителност. А двете големи, кристално сини като два айсберга очи, напомняха за лагуните на Малдивите, кристално чисти, недокоснати, непокварени. И наистина, Валерия носеше чиста душа. Тя не познаваше що е злоба, що е нещастие, що е предателство. Ангел... ангел, който сега страдаше. За какво тази божествена душа можеше да страда. Никой не знаеше.
Момичето се облече набързо и излезе от малката и задушна квартира. Сега бързаше към университета. Не се чувстваше комфортно между четирите стени на тясното апартаментче. Не можеше да намери онзи покой за себе си. Онази нирвана за душата й бе далеч. Но къде? Твърде много питания се преплитаха...
Крачеше бързо. Пресече подлеза под булеварда на един дъх и се стрелна към крайните улички, където бе университета. Вървеше наизуст, сякаш познаваше града като дланите си. В главата й се вихреха хиляди фантазии, които я водеха и напътстваха из върволицата от автомобили. Нищо че не ги чуваше и виждаше.
Валерия бе сляпа за света. Не защото така искаше, а защото това можеше. Въпреки това никой не забелязваше. За хората тя бе лъчезарното момиче от групата. Добрата девойка, готова да помогне на всеки, било с лекции, било с домашни. И не виждаше злоба в хората, търсеше добротата, търсеше онази частичка, макар и нищожно малка... светлина в тъмната и покварена душа на онези, които бяха истинските хора... Те за нея бяха просто сгрешилите. Не лошите хора, не покварените хора, не мързеливи, злобни, завистливи и продажни готови да сложат дори майка си в кесията на някой престъпник, стига да постигнат интересите си. Не! Тя не виждаше това. Неспособна бе. Сякаш Господ се бе вселил в душата й. Но макар, че вярваше в хората, Валерия не вярваше в Бог. Тя не можеше да проумее силата и могъществото на Демиурга и как е възможно да има по-съвършено от човека същество. Не го вярваше. Мъчеше се активно да разбере защо всички Го почитат, защо не се кланят пред собствената си мисъл, а пред картини на мъченици, изографисани от хора. И всичко сторено от хора в името на Бог...
Валерия изкачи големите каменни стъпала пред входа на университета. Бутна тежката врата и влезе в сградата. Вървеше сега бавно и се насочи към аудиторията. Влезе кротко, поздрави и седна на редицата най-отпред. Само така мислеше, че ще може да се разсее от случилото се снощи... от кошмара... А професорът пееше скучната си и досадна лекция за детерминанти, интеграли и прочие, и прочие. Тя се опита да го слуша и да внимава, но не се получаваше. Колкото повече се концентрираше в опитите си да се съсредоточи, толкова повече се завихряха ураганите от емоции вътре в нея. Едва изтрая края на часа. Стана бързо от скамейката и излезе от аудиторията. Дори не чу подмятанията на колегите си. Сега вървеше бързо, не изпускаше темпото. Знаеше, че върви към квартирата, но нежеланието й да отиде там не можеше да спре краката. Крачеше, без да може да се контролира. В сърцето й се надигаха страховити чувства.
Квартирата остана далече от пътя на Валерия. Тя се бе насочила към центъра на града. В нея се надигаше желание да изкара на повърхността всичките отрицателни емоции, които й носеше кошмарът. А слънцето печеше сега с жарта на огнения си месец. И палеше въздуха в отровен задух. Единствената утеха бяха хладните сенки на вековните орехи, под които вървеше момичето. От всички посоки я гледаха странно жителите на морския град. Но само поглеждаха и отминаваха. Те не обичаха да се товарят с проблемите на другите. Бяха си просто егоисти. А орехите, със своята досадна надменност, дори не трепваха пред чувствата на момичето. Като че ли нарочно свиваха листата си, за да може слънцето да прогаря по-силно. Валерия едва се държеше на краката си. Устата й бе пресъхнала, но не спираше. Искаше да избяга. Да се махне от света. Сега се бе насочила към морето.
На плажа седна под едно чадърче на сянка и започна да размишлява. Из главата й се въртяха хиляди образи. Динамика на чувствата не й позволяваше да чува и вижда абсолютно нищо около нея. Когато едно невнимателно хлапе я опръска с вода и й се извини, дори не помръдна. Така стоя до вечерта. В мисли със себе си. Когато започна да се мръква, момичето усети хладината на вечерния бриз. Тогава дойде на себе си. И отвори очи. На плажа нямаше никой. Само десетина късни чайки се стрелкаха към вълните и търсеха миди из мокрия пясък. Морето още бе спокойно. Вълните му се плискаха леко в гладката повърхност на брега и отразяваха кехлибарения залез. На Валерия й олекна. Тя се успокои и стана. Вървеше безцелно по мокрия пясък и гледаше втренчено към отиващото си слънце. За нея означаваше, че още един ден е минал. Защо денят толкова я плашеше? Тя не знаеше. Дали заради всички хора, които не я разбираха и я мислеха за странна, дори луда, или може би заради съня си. Ледената картина, която момичето сънуваше, й навяваше някаква скръб. Миналото или бъдещето я плашеше повече. Нямаше значение в момента.
Бризът ставаше все по-хладен. Когато слънцето се скри и месечината се показа, Валерия все още стоеше сама на плажа, далеч от вълните, но все пак усещаше пръските им. Светлината, която озаряваше погледа на красивата девойка, се менеше ту в синьо, ту в жълто, ту в червено. По очите й се виждаше красотата на вечерта. Далеч в пристанищата корабите пристигаха в късните часове и глъчката на екипажите се долавяше и тук. Денят и нощта не спореха в своята динамика. Всичко живо се движеше и не заспиваше. Може би това плашеше момичето. Юлската вечер, макар и бризова, бе топла. Валерия не чувстваше обаче топлината. За нея, въпреки че бе спокойна, светът бе студен и мрачен, и обсебен от работата си и от всичко материално, което го ръководеше. Не й се тръгваше оттук. Искаше да остане на брега и да гледа пъстрото небе и месечината. Но почувства, че трябва да си иде. Усещаше, че може би я грози опасност.
Момичето тръгна само по алеите на морския парк. Клоните на орехите бяха все така враждебни. Като протегнати ръце, сякаш носеха на раменете си тежките порти към друг свят. И мамеха наивните си жертви да се приютят в грамадния ствол. На техния фон, красивата вечер потъмняваше. Гъстият им листак шумолеше в тромбонен глас и плашеше всичко живо, което минаваше. Дори алейните лампи не успяваха да пробият с мъждукащите си светлинки тежката нощна сянка на огромните дънери. Сред тях се стрелкаха прилепи.
Валерия се почувства странно. Усети, че няколко очи я следят и ускори крачката. Тя бързаше й искаше да се прибере навреме. Но малките крачета на нежната девойка не успяваха да бързат, колкото съзнанието. Изведнъж тежка ръка я хвана и я завлече към една неосветена алея. Тя се опитваше да вика, но якият мъж беше запушил устата й. Беше немислимо да се съпротивлява, бе толкова крехка. Страховитата захватка на хищника все повече се впиваше в кръста на момичето. Усети, че нещо я задушаваше. Той й повтаряше единствено да мълчи, в противен случай… зле за нея. Когато стигна до подлеза, мъжът я пусна и я сложи върху една пейка. Тя бе толкова уплашена, че не смееше да издаде нито звук. Когато похитителят започна да си сваля колана, Валерия разбра какво я чака и се опита да избяга. Това влоши нещата. Тя чувстваше огромна болка. Не можеше да спре да плаче. Всичко, което досега мислеше, се изпари от нея. Мъжът продължаваше с животинка ярост, а душата на момичето започна да се откъсва от нея. Когато той разбра, че тя не диша вече, я пусна, остави я на пейката с разкъсани дрехи и избяга...
Валерия бе отново в голямата мраморна зала на Лувъра пред картината със снега. Гледаше я, чудеше й се. Но ги нямаше останалите посетители. Бе самичка. Този път огромното каменно здание излъчваше някаква топлина. Нямаше го страхът. Тя тръгна по коридорите.
-Валерия!
Момичето се обърна. Видя млад мъж на около 30 години, облечен бял в костюм. Момичето се стресна, но от излъчването му почувства топлина. Тя се приближи, унесена от привидната добрина на човека.
-Знаеш ли защо си тук, Валерия?
-Не!
-А знаеш ли къде си?
-Не!
Кратките отговори, едва се изтръгваха от гърлото на девойката. Тя си спомни за парка и за жестокото изнасилване.
-Това е твоят пристан, Валерия. Тук можеш да избереш. Ще се върнеш ли или ще останеш при мен?
Бялото лице на мъжа бе толкова спокойно и усмихнато, като че ли бе ангел дошъл за невинната и красива душа на момичето. Тя обаче бе изпълнена с живот. Сега разбра смисъла на бялата снежна картина. Снегът, който се трупаше в душата й, и тежкият юлски жар, сега се сляха. Както снега се топи, така и Валерия се почувства пречистена. Тя стисна ръката на мъжа. Това бе достатъчно той да разбере желанието й.
-Аз знам кой си! - Валерия видя отново светлината, толкова ярка и толкова сребриста, заслепяваща..
Момичето се събуди в линейката на път за болницата. Бяха я открили група момчета, които се скитаха по това време в парка.
-Как се чувствате? – попита сестрата Валерия.
-Той ме спаси! Христос!
© Христо Стоянов Всички права запазени
радвам ти се, Христо.