Юни стремглаво се ражда само на село, там от топлата прегръдка на май, стопяващ леда на своята зима.

Юнското слънце прокарва топлите си пръсти през крехките стръкове на ниско подалата своите ръчици из земята тревица.

 Крехката люцерна бавно се изправя мокро обсебена от тежките целувки на топлия дъждец.

Божура разцъфва там на баира до камъните из високото и кротко се усмихва на гюла долу ниско в селото, носещ стремглаво тежкия си аромат по каменните зидове.

Агнета блеят из селските дворове и викове на деца изпълват събуждащото се от юни село.

Стартостта прави ситни крачки и се връща в младостта си от крехките боси крачета тичащи из селските дворове.

Домакините са отворили сърца за внуците си, за да нарисуват моменти, които ще овият детското сърце като бръшлян и ще завършат в спомени отново в старостта. Тази на децата.

Моменти на радост, трепети, очаквания в неспиращото лято чакат да отприщят дъха си в безспирен поток.

Реката румоли тихо спокойно, уморена от зимата. 

Чисти старите клони, затлачили я, за да може крехката върба да пие от нея и да възроди зеленината си. Там кротко в края и ще прави сянка на рибарите на лято.

Във водите и ще скачат риби, раците ще търсят покой под камъните в най-студената и плитчина.

Църквата носи кръста си в златните кубета, жарко целунати от ранното слънце.

Юни се ражда бавно и кротко, без бързане, свободен да носи всичко това на плещите си.

Там горе в последната къща на сами края на селото, до боровете в най-студената гора, дето с баба берем най-вкусните булки гъби, е скътан най-светлия селски двор, двора на детството.

Плочника е обладан от юни и босите крака на мен и брат ми тичат по него.

Тичат до плевнята - най-авантюристичното място на двора - там, където старата котка е родила двете малки котета. 

Най-трудно достъпното място, охранявано от петела на баба.

Ах, колко е страшен тоя петел, а толкова красив - цветовете на дъгата са слезли в опашката му, а цвета на огъня е обагрил цялото му тяло. Точно такъв пламенен и е той самият.

Ама ние сме по-смели от него - само няколко джанки ни делят от целта. Бъркам в джоба на роклята си, докато чувам ударите от страх на детското ми сърце и хвърлям няколко.

Петелът е толкова глупав, че само това чака и налита на джанките, ние вече не сме му важни.

Радостен смях изпълва въздуха и вече сме право в целта. Влязли сме в плевнята. Аромата на сено пропива цялата ни същност. Този аромат носи цялото детство в себе си. 

Лягаме в него, толкова е меко, дори най-пухеният юрган не може да се сравни с мекотата му.

Затваряш очи и виждаш дядо с бялата риза как бавно коси зелената трева там долу на нивата сутрин рано. На обяд кротко присяда под старата слива да си почине. Едва намира място, тревата под нея е обсипана в презряли жълти сливи. Бърка в торбата от зебло и вади топла питка и сирене.

 Баба я е омесила рано сутринта, а сиренето е стояло да зрее в белия тензух дълго време, за да се осоли и стане толкоз вкусно. 

Дядо вади малкото джобно ножче и розовия слънчев домат се стича по него. Усещаш аромата му и сега измежду бетона на  София в юни.

Отваряме очите си и точно до нас в една малка дупка на сеното са и малките тигърчета, двете новородени котета. Толкова са миниатюрни, че изпълват шепите ни. Гледаме се с котетата в ръце и очите ни се смеят. 

Току що покорихме най-високия връх за това лято - намерихме съкровище, а и петела победихме. 

Какво повече от това да искаш от света. Детското сърце е цяло и прелива от радост.

Когато сме се насладили изцяло на мекотата, излизаме бежком от старата прохладна плевня, ни лук яли ни лук мирисали. 

Само няколко джанки ни делят от целта и връщането в двора. 

Туп, туп - замеряме петела и пак сме чисти, не накълвани.

Баба е там в градината - виждам я в гръб със синята манта и сламената шапка, с маркуча полива.

 Босите и крака тъпчат калта, а водата целува краставиците и доматите, наредени в прецизни редове:

- Калина, Никола, къде сте? Чувам я да вика под слънцето.

- Тука сме, бабо - обаждам се аз като по-голяма.

- Елате да видите какво ще ви дам.

Следваме я като войници.

Баба бърка в джоба и вади първия слънчев домат и малки краставички от джоба на мантата. Само леко ги отрива в престилката си и ни ги подава. 

Тичаме до масата на верандата, където дядо е приседнал кротко и вдъхва от големия букет на масата - аромат на здравец, гюл, босилек и кошнички се носи от него.

Подаваме му първото имане за тази година и той разрязва домата на две. Бърка в солницата и кротко подава парчетата на мен и брат ми. Лакомо гълтаме, докато топлия сок се стича по устата ни.

Не ни трябват салфетки, само с длан се избърсваме.

Готови сме и за краставиците, най вкусните краставици корнишони отглежда баба.

Дядо ги разрязва на две и пак бърка в малката чинийка със сол, подава ни ги:

- Братска дялба. Едно за теб, едно за брат ти - очите му се смеят.

Тази дядова делба така я обичам. Спомням си касите с лимонада в студеното мазе - всички жълти и една единствена се мержелее в червен цвят накрая. 

И докато си я прехвърляме из между детските ръце с думите ''Моя е, моя'' или пък ''Аз я открих'' дядо е вече зад гърба ни. 

Взема я в ръце, извежда ни от студеното мазе, слага ни да седнем на пейките около селската маса. Пресяга се взема две малки чашки от рафта и прецизно разделя червената течност на две с думите ''Братска дялба''. 

Ох, колко е вкусна тая лимонада, нищо на света не може да се сравни с нея, а някак усмирява детската алчност.

След малко иде обяда. 

Чорбата от кокошка вече ври на печката. Дядо подклажда огъня.

Още малко и баба ще я застрои с яйце и кисело мляко и ще я озелени с ''бурените'', както им казва тя от селската градина. 

Кокоша чубрица и тарос кълца дядо, докато баба обединява яйцето и млякото в най-жълтата течност и после излива в чорбата.

Ах, каква вкусотия и колко лакомо лапат децата и топят белия селски хляб от фурната, който собственоръчно са донесли от нея.

 Наполовина разбира се изяден, защото докато е още горещ той сам изчезва в детската устица, а и баира е дълъг от центъра до бабината къща. Като магия се случват нещата някак на село.

Пълните коремчета зоват следобедния сън. 

Ах, какви са пухени детските ни легалца. Малките главици сами потъват в пухените бели възглавници. 

Аромат на липа се носи в стаята, точно пред прозореца е и клоните и чукат, за да ни пожелаят сладки сънища всеки ден на обед. Според мен и брат ми вместо Оле-затвори-очички, както баба чете от книжката с приказки, не той а тя впръсква малкото сладко млечице и затова детските очи се затварят толкова бързо. А листата помагат леко почуквайки.

Най- сладкият сън е следобедният, защото липата омайва и го прави такъв, пък нали е комбина и с Оле -затвори- очички.

И така обеда като малка гъсеница разцъфва в пеперудения си следобед в селския двор.

Ставаме потни от жегата в стаята и веднага се спускаме стремглаво на двора. 

Баба и дядо се вече там - отпочинали и купа с бухти и сладко чака на масата до ароматния букет.

Как се пълнят чиниите с бухти и как се носи аромата на диви ягоди, сбирани от ръцете на баба и вряли в почернелия на огъня калайдисан съд, за да оставят най-чудния горски аромат в детската душа.

- Такова сладко в магазина няма! - горда и с усмивка заявява баба, докато маже следващата бухта и ни я подава.

И така след тази обилна следобедна закуска е време да излизаме навън с децата из селото. Яхваме балканчета и тръгваме към селския площад. Там е дружината, всички ядем сладолед от магазина за десерт. Не, че не сме хапнали достатъчно сладко, но при баба винаги може повече.

Всички сме добре наспани и с препълнени коремчета поемаме към язовира. 

Песни и детски смях са напоили горещото шосе, застлано със смрадлика от двете му страни. Този нейн пух и червени листа ни правят компания до малката житна нива.

Там през нея ни спират, накацалите жълти сливи да се разквасим.

Язовира се вижда в далечината, караме още по-бързо, за да стигнем до него.

Хвърляме колелетата, събличаме тениските си и късите панталони и влизаме в топлата му вода. Хора на жабите ни приветства така силно, тръстиката кротко полюшва снаги от брега му, а ние се пръскаме радостни в топлите води. 

После уморени от водата до късно играем карти на брега - черен петър, война, точно докато слънцето не се спусне във водите и усетиш лек хлад на гърба. Няма часовници, времето е спряло, по слънцето се ориентираш кога е време за тръгване.

Яхваме отново балканчетата и в песни и радост се връщаме в селото. 

Разделяме се пак до утре с обещания за нови игри и уморени се връщаме в бабиния двор.

Леко поскърцва огромната дървена порта и вкусен аромат на храна се носи из двора.

О, каква изненада баба е опържила риба. 

Да точно онази риба, която вчера с брат ми хванахме на реката с детските въдици, направени от пръчки, малко корда и кукички накрая им. 

Ммм, колко е вкусна, ухае на река и победа. Защото детските ръчички са я хванали. 

 Компания и правят пържените в мас картофи, най-хрупкавите в целия свят. 

Онези, дето баба пържи в черния тиган на селската печка с дърва.

Заситени се озоваваме в тъмницата на селския двор до варела със слънчева вода. Баба ни къпе всяка вечер със слънчевата водица и ни вкарва в стаята за сън, за да се наспим и да сме отпочинали за утрешния ден, новите открития и игри. Все пак на село всеки ден си малък откривател и завоевател. Нали така?!

Потъваме с брат ми в меките завивки, а липата кротко пръска аромата си и затваря уморените ни очи, а и нали са комбина с баба и Оле- затвори-очички. Трябва да ни приспи бързо, бързо.

Дворът свети огрян от най-големите и бели звезди на нощното небе. Толкова са големи и и са толкова много, че се отразяват в плочника и той свети.

 Не, не се отразяват, направо слизат вечер при нас звездите.

Там, в бабиния двор, там на плочника - там в сърцето на детството, останало като времеубежище в новия бетонен свят на големите и връщащ отново в мечтите.

Калина Серкеджиева