ЗА ЧАДЪРИТЕ И ХОРАТА

Нахлупи шапката си ниско над очите, почти както облаците бяха сплескали хоризонта и изплакваха с едри, студени сълзи някаква своя си болка. “Сега остава и аз да се разрева и съвсем ще сме си в тон.”  Излезе, както много често правеше в дъжда, без чадър. Като я питаха, все се шегуваше “Имам няколко чадъра, ама толкова ги обичам, че не искам да им причиня сълзи.” Обичаше дъжда и не можеше да разбере хората, които дори и при лек ръмеж носеха отворените си чадъри, разнасяха ги над главите си като знамена, горди от себе си, като че са надхитрили Господ. Втрещяваше се като видеше някой да носи чадър, когато вали сняг... “От какво се пазите бе, хора... От какво толкова ви е страх – от Божиите сълзи или от Божиите целувки... Глупави сте... Страхливци...”  Понякога, съвсем по детски, изплезваше език, за да улови някоя снежинка.

Вървеше без да бърза, всички наоколо подтичваха като подгонени, сврели глави в раменете си, а тя крачеше бавно, с твърда, отмерена стъпка и се наслаждаваше на полупразните улици и на дъжда. Оглеждаше присмехулно малцината припкащи минувачи – приличаха ù на щъкащи пилци. Не беше от злоба, струваха ù се смешни. Понякога се чувстваше така сред много хора – ‘’изключваше’’ звука и поглъщаше само картината – усещането беше странно и най-често смешно. Пред очите ù изплуваха спомени за такива безмълвни картини – десетина човека говорят, почти едни през друг, а тя не ги чува и вижда само как отварят усти – все едно гледаше риби през стъклото на аквариум... Още по-смешно беше, когато гледаше към дансинга в някой клуб – десетки хора, размахващи ръце и крака, кълчещи се, като марионетки, водени от подлудял кукловод, който се забавлява да ги подмята, да ги сгърчва и разтяга в безумни шутовски пози – безцветни пародии, облечени в шарени лъскави дрешки... а те, те дори не разбират какво се случва... “Хммм, това май е доста перверзно, ако разкажа на някой, дали ще ме разбере... ще ме помисли или за луда, или за извратена... Много важно... Някой ден ще го направя, само за да се насладя на реакциите... Май си заслужава да опитам”. Тази мисъл я усмихна... 

Оставаха още три преки до кафенето, в което имаше среща. Чувстваше се странно. За първи път прие покана за среща от непознат в интернет... Докато вървеше натам, се стараеше да не мисли за това... Дори не знаеше защо прие,  самотата ли я подтикна... кой знае... или някакъв странен повик... опитваше да се успокои, преповтаряше си всички клишета, които ù идваха наум, опитваше се и да не мисли за него, за онзи, който носеше в сърцето си с такава огромна обич и нежност, че понякога се чувстваше смазана от тежестта им. “Какво пък толкова, едно кафе... каквото има да става, ще става... Знае ли човек от кой храст какъв дзвер ще изскочи... Може пък и да се получи, знам ли...”. Усмихна се тъжно. “Нещастни напъни да излъжа сърцето си... А не, не, тоя филм с надлъгването втори път няма да го гледам, стига ми веднъж... платих си билета скъпо и прескъпо...”

            Застана пред вратата на кафенето и пое въздух – дълбоко и бавно, след това отвори и влезе... Досами вратата, на красива поставка, бяха окачени няколко чадъра, под тях на пода се провлачваше лъкатушеща струйка...  “... И тук ли сълзи?... И тук ли сълзи ме посрещат...”  За миг се натъжи.

            Докато още гледаше дъждовната пътечка на пода, някой рязко застана точно пред нея, повдигна очи и... погледът ù се сблъска с усмивка... усмивката, която сънуваше всяка нощ...

март 2010

www.spiritofburgas.web244.com