За и против ловките пръсти

      Поне три пъти седмично в паузата между двете ми работни места пътят ми минава диагонално през Кооперативния пазар. Прекосявайки го, винаги с поглед ловя цветовете  и вдишвам ароматите на изложените по сергиите стоки. Почти периферно забелязвам държанието и поведението на продавачи и купувачи.

Този пазар си е като държава в държавата. Има си строго разпределени територии, правила  и закони. Централните зони с най - обширна търговска площ и най-красиво подредени като за изложба артикули са на прекупвачите. По-настрани се разполагат местните производители. Колкото по-дребни, толкова по в края. Периодично като малки самодейни островчета се разполагат нелегитимни цветарки или продавачки на

плетени  терлици.

      Съответно продаващите в центъра са по-устати и по-високомерни в сравнение с маргиналните.  Виждала съм  понякога зад сергията,  някои да четат книги,  други да си пощят телефоните, да прихапват . С досада поглеждат прекъсващия ги купувач.

Има и ентусиасти от обратния вид. Като един зеленчукопроизводител, който  приканва клиенти с думите: „ Купете си моля ви! Спасете ме от гнева на жената. Ако не продам тези краставици до довечера и се върна без пари ще ме изгони от къщи!”

Днес разполагам с повече време, а и целно си търся кочан царевица за киселото зеле. Затова внимателно и методично обхождам всички сергии защото този артикул не е масов и се налага старателно да го издирвам.

      Пред мен върви бавно възрастна жена с бели коси подстригани на черта, в розово демодирано палто и ниски бели боти. Не носи нито дамска, нито пазарска чанта, плъзга разсеян поглед към стоките.

Пред нея семейство спорят за избор на тиква – балка или цигулка? Продавачката угодливо изтъква качествата на всеки сорт стараейки се да не взема страна в спора.

Накрая ги убеди да купят по една от двата модела и сделката се получи.

Дамата пред мен слушаше с интерес, полуподпряна на ръба на сергията, където бяха изложени мандаринки. Видях как извади ръка от джоба си и с ловки пръсти грабна една мандаринка и я пъхна вътре. После все така бавно продължи напред.

Неволно продължих пътя си след нея. И видях как на фона на пазаруващи цял чувал със зелки от ръба на следващата сергия изчезнаха в посока въпросния джоб глава лук и две дребни картофчета.

      Гледах и не знаех какво да мисля, и какво да направя. В главата ми подскачаха няколко евентуални сценария. Първо: Разкривам деянието и я оставям на милостта на ограбените.

Второ: Информирам охраняващия полицай нека той да си троши главата с нея.

Трето:  Да проведа с нея разговор на четири очи и да се опитам да ù внуша чувство на вина или поне да разбера каква е причината за дребните кражби.

      Замислям се… Може да ми бъде майка. Останала без доходи, без близки хора, може би и се спасява както може. Вярно, че хората са се трудили за тези продукти и имат право да печелят от тях, но пък тя си чопва по малко от тук - от там и щетите не са толкова големи.

Пък и само гладния би разбрал гладуващия…

      Продължавам да вървя подире ù… Осеня ме друго решение. Идва Коледа все пак.

Заобикалям я в прекалена близост до външния джоб на дрехата ù  като с ловки пръсти пъхвам петолевка в него. Мисля че не усети нищо. Някак си ми олекна…

Задминавам и продължавам  да гледам съсредоточено за царевични кочани и най-сетне ги откривам между две щайги с дюли. Поръчвам си един. Струва 1.50лв;

По дяволите ! Последната дребна банкнота замина дарение. В портмонето имам 50 лева на цяло и две- три жълти стотинки.

Подавам банкнотата, но жената ме поглежда умолително:

- Нямате ли по-дребни госпожо?

- Ако имах, нямаше да ви ги предлагам. Явно ще трябва да ги разваля и пак да дойда.

- Ако искате, аз мога да ви разваля едрите - чувам глас иззад гърба си.

Обръщам се.Усмихната широко, жената в розово държи портмоне с готовност да ми услужи.