За истината и вината
Истината! И какво всъщност е истината?! И за чия истина говорим? - моята, твоята, на трети, четвърти… Защото истината е една, но всеки я разбира различно! Защото хората са свикнали да тълкуват, а не да слушат, да чуват, когато им говорим. Те просто се хващат за някоя дума и почват да размишляват оттам нататък какво всъщност е искал да каже… кой всъщност? Те самите или този преди тях! И почват да се оплитат в собствените си размисли и съждения, които в даден момент почват да губят смисъла, значението си. Ха! Ха-ха! И ще ми говорите за морал и ценности! Това са вече глупости, повярвайте ми – глупости! Всеки е хванал, забележете - собствената си истина, и се шляе из света. Но защо, накъде отива… не знае. И що ще рече собствената истина? Какво значи това определение?! – Себеправедност! Да, именно себеправедност. А що е себеправедност?... Да, мнозина вдигат ръце от скамейките на собственото си битие и повтарящо се житие, за да кажат, да вземат участие. Благодаря ви! На всичките… Но позволете да попитам, дами и господа, защо досега си мълчахте? Защо не взехте думата по-рано? Защо не ме прекъснахте, дори и да кажете “Грешиш”? Забързаното ежедневие, липсата на време за себе си…? Едва ли! Себелюбие и егоизъм? - те са всъщност едно и също, изначално заложено ни. Още от Адама… Куртоазия?! И да, и не -защо пък не, но далеч не единственото. Безразличие и меланхолия от вече отъпкания коловоз на това, което наричате живот, а всъщност е само добре заучена рутина. Вината? Едва ли, макар че някои изпитват това чувство понякога. Да, правилно, все по-често понякога…
Но да се върнем към темата, понеже се отклонихме доволно. Та кой след това ми многословие ще каже що е истина? Никой?! Нямате желание или ви е страх? Едва ли – чувствате се виновни! Да, не ме гледайте учудено, виновни сте пред себе си, но не бихте го признали другиму! И защо да го правите - да ви се подиграват?! Да ви сметнат за смахнати?! Едва ли! Но тогава да ви питам, почитаеми дами и господа, нещо - не, всъщност може би две неща. Не е нужно да ми казвате отговора, да ми го пращате в плик по пощата или по друг начин да ме известите за откритието и решенията си – вече ги знам, наблюдавайки ви. Всичките и един по един… Ето вие там, онази дама вдясно, господинът по-назад… но да задам въпросите си. Разбрахте ли що е истина? Или може би ще е по-удачно да задам другия въпрос! Защо се чувствате виновни и още по-важното, заради кого или какво се чувствате така? Да, вината… оставете я вече. Тя е като чувал камъни, който непрекъснато носите със себе си, на гърба си. Не го казвате, но показвате. И се надявате никой да не забележи това ви бреме. Да, всички останали се правят тактично на разсеяни и не споменават това, което виждат - че нещо ви измъчва, но изгарят от любопитство какво всъщност става и ви тормози. И вие виждате техните чували, торби или торбички, метнати на рамо…
За какво носите тези камъни?! Някой да ви каже “Браво”? Няма такъв! Уверявам ви!Да показвате на другите колко страдате? – не е нужно, знаят от опит! Лично страдат в интимната близост между мен и себе си, живеят с вината си ден след ден, всеки ден, както вас. Тогава защо? Бог!? Та Той изпрати Сина Си, та всички, които вярват в Него, в Господа Исуса, да имат вечен живот. Сиреч, да бъдат невинни. Помислете си… Или да ви кажа? Собствените ви самолюбие и егоизъм. Ето защо носите тези торби камъни!... И поради лицемерието, което ползвате многократно ежедневно, лицеприятното, за да се харесате на… другите? На себе си? Особено второто, желаейки да чуете първото…
Съжалявам ви! Всички ви заедно и един по един… Съжалявам ви…
© Димитър Делийски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
За мене ли...рожба. Нещо изстрадано, за да го напиша и да се появи тук, там... някъде. Всеки има право на мнение, не и да съди. А вие точно това май правите. И тонът не е менторски...
-
За хората със сетива и мозък тя е осезаема, за слепците е лична и-или относителна и котка, която драска, но не се вижда и когато не се вижда, не съществува. За теб?...
-
Не ми харесва менторският тон
-
Напротив, чудесно се познавам. Раждаме се чисти, съзнаващи и готови за изчистване на кармичните дългове... А като носител на информация, след смъртта, остава само натрупания положителен опит, другото е в разрез с еволюцията...
-
Значи не познаваш първо себе си, ведно и останалите. Всички се раждаме с някакъв процент от онова и ли това качество...заложено е в гените.
-
Темата наистина е хубава, но ми прозвуча като обвинение. За истината Юлияна обосновано е написала в коментара си. Вината е бремето (съвестта) и е глупаво просто да го отхвърлим, без да сме си извадили поука, без да сме простили. Така че, колкото толкова... Има хора, които цял един живот няма да им стигне за да изкупят вината си и ще си носят кръста. Не мисля, че " Себелюбие и егоизъм" са ни заложени изначално. Раждаме се съвършени, после нещо се обърква. Няма логика себелюбието и егоизма да карат хората да ни харесват, виж, лицемерието да, но другото е абсурд.
-
Ще си позволя да напиша моето мнение (т.е. моята истина) по темата, макар че Вие явно поради някакви причини не искате.
Verum ipsum factum (Фактът е критерий на истината) казали са го древните, не аз.
Значи че обективната истина са безспорните факти – те се броят, мерят, теглят. Субективната истина е онова, което ние виждаме в тези факти – причини, мотиви, следствия за нас и за другите. Тя зависи от нашия мироглед и ценности.
Други истини са общовалидните изводи, доказани от отношенията между хората чрез хилядолетния опит. Китайците казват, че умният им се доверява, вместо да ги проверява, защото те едва ли могат да бъдат опровергани в живота. Обратното е губене на време, носи разочарования и болка. Ще ви дам няколко примера:
"Приятелството е солта на живота.
Сигурният приятел се познава в несигурни дела.
Неподходящият приятел не се различава от неприятеля.
Богатството създава приятели, бедността ги изпитва.
Истинското приятелство е по-добро от роднинството.
Приятелство, което е престанало, изобщо не е започвало.
Най-голям враг е този, който се преструва на приятел.
Името "приятел" се среща често, но приятелската вярност е рядка.
Приятелите се броят в болницата и на гробищата."
Но знаем от опит, че в природата на човека е да не се доверява, да се отдава на инстинктите и импулсите си, сам да проверява вече проверени от други истини, както се казва «око да види, ръка да пипне». Иначе живота би бил прекалено прост, безинтересен и даже за някой безсмислен. Затова Бог ни е изпратил и дявола. Иначе щяхме да живеем в рая.
Колкото за вината мисля, че вина могат да ни вменяват отвънка, даже да ни осъдят за някаква вина, но можем да почувстваме тежестта й само когато и нашата съвест признае, че сме виновни. И единственото опрощение и освобождение от такава вина идва не даже, когато оня, пред когото сме сгрешили ни прости, а когато ние сами си я простим. Със съвестта си.
Хубава тема.
Поздрави.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
