За истината и вината
Истината! И какво всъщност е истината?! И за чия истина говорим? - моята, твоята, на трети, четвърти… Защото истината е една, но всеки я разбира различно! Защото хората са свикнали да тълкуват, а не да слушат, да чуват, когато им говорим. Те просто се хващат за някоя дума и почват да размишляват оттам нататък какво всъщност е искал да каже… кой всъщност? Те самите или този преди тях! И почват да се оплитат в собствените си размисли и съждения, които в даден момент почват да губят смисъла, значението си. Ха! Ха-ха! И ще ми говорите за морал и ценности! Това са вече глупости, повярвайте ми – глупости! Всеки е хванал, забележете - собствената си истина, и се шляе из света. Но защо, накъде отива… не знае. И що ще рече собствената истина? Какво значи това определение?! – Себеправедност! Да, именно себеправедност. А що е себеправедност?... Да, мнозина вдигат ръце от скамейките на собственото си битие и повтарящо се житие, за да кажат, да вземат участие. Благодаря ви! На всичките… Но позволете да попитам, дами и господа, защо досега си мълчахте? Защо не взехте думата по-рано? Защо не ме прекъснахте, дори и да кажете “Грешиш”? Забързаното ежедневие, липсата на време за себе си…? Едва ли! Себелюбие и егоизъм? - те са всъщност едно и също, изначално заложено ни. Още от Адама… Куртоазия?! И да, и не -защо пък не, но далеч не единственото. Безразличие и меланхолия от вече отъпкания коловоз на това, което наричате живот, а всъщност е само добре заучена рутина. Вината? Едва ли, макар че някои изпитват това чувство понякога. Да, правилно, все по-често понякога…
Но да се върнем към темата, понеже се отклонихме доволно. Та кой след това ми многословие ще каже що е истина? Никой?! Нямате желание или ви е страх? Едва ли – чувствате се виновни! Да, не ме гледайте учудено, виновни сте пред себе си, но не бихте го признали другиму! И защо да го правите - да ви се подиграват?! Да ви сметнат за смахнати?! Едва ли! Но тогава да ви питам, почитаеми дами и господа, нещо - не, всъщност може би две неща. Не е нужно да ми казвате отговора, да ми го пращате в плик по пощата или по друг начин да ме известите за откритието и решенията си – вече ги знам, наблюдавайки ви. Всичките и един по един… Ето вие там, онази дама вдясно, господинът по-назад… но да задам въпросите си. Разбрахте ли що е истина? Или може би ще е по-удачно да задам другия въпрос! Защо се чувствате виновни и още по-важното, заради кого или какво се чувствате така? Да, вината… оставете я вече. Тя е като чувал камъни, който непрекъснато носите със себе си, на гърба си. Не го казвате, но показвате. И се надявате никой да не забележи това ви бреме. Да, всички останали се правят тактично на разсеяни и не споменават това, което виждат - че нещо ви измъчва, но изгарят от любопитство какво всъщност става и ви тормози. И вие виждате техните чували, торби или торбички, метнати на рамо…
За какво носите тези камъни?! Някой да ви каже “Браво”? Няма такъв! Уверявам ви!Да показвате на другите колко страдате? – не е нужно, знаят от опит! Лично страдат в интимната близост между мен и себе си, живеят с вината си ден след ден, всеки ден, както вас. Тогава защо? Бог!? Та Той изпрати Сина Си, та всички, които вярват в Него, в Господа Исуса, да имат вечен живот. Сиреч, да бъдат невинни. Помислете си… Или да ви кажа? Собствените ви самолюбие и егоизъм. Ето защо носите тези торби камъни!... И поради лицемерието, което ползвате многократно ежедневно, лицеприятното, за да се харесате на… другите? На себе си? Особено второто, желаейки да чуете първото…
Съжалявам ви! Всички ви заедно и един по един… Съжалявам ви…
© Димитър Делийски All rights reserved.
