За женското приятелство или историята с ликьора “Мор дьо Роа”

Вила “Дъбрава” се намираше в Троянския Балкан. До нея се стигаше с джипове по лъкатушещ път. След отбивката от главния път се пътуваше около час.

Инспектор Петров пристигна с полицейски кортеж към 12.30 на обяд на 4 април и влезе във вила “Дъбрава”. Един от лейтенантите му подаде папка със всичката информация по случая. Инспекторът влезе в гостната и седна на жълт пухкав фотьойл, за да прочете досието. Гости на вилата бяха 3 семейства, приятели от гимназията, на 24 години:

Яна и Венцислав Николаеви – женени от 5 год.; с две деца; Яна е домакиня, а Венцислав притежава адвокатска кантора.

Дарина и Петър Миланови – женени от 1 година; Дарина има 1 дете и чака второ от Петър; Дарина е редактор на списание “Графиня”, а Петър е собственик на софтуерна фирма.

Ивелина и Светлозар Хаджиспасови – женени от 2 години; Ивелина – бременна; Ивелина е маникюристка, а Светлозар се занимава със счетоводство и контрол.

Жертва – Петър Миланов. Причината за смъртта – неизяснена.

Гостите пристигнали на 3 април, като Николаеви били първи в 12.40. Час по – късно пристигнали Хаджиспасови. Към 16.00 дошли Миланови. В 20.30 била сервирана вечерята (не е открита отрова в нито едно от блюдата и напитките). Към 23.30 всички си легнали. След 10-15 минути на господин Миланов му станало зле и съпругата повикала помощ.

Заподозрени – Поради това, че във вилата нямало други хора, единствените извършители на предполагаемото престъпление биха могли да бъдат гостите.

-         Извикайте ги  – нареди инспекторът. След около 10 минути в гостната

влязоха Яна, Венцислав, Дарина, Ивелина и Светлозар. На големия диван седнаха красива жена с червени коси, която придържаше нежно вдовицата, облечена изцяло в черно. До тях седна мъж с потно лице, оглеждащ  нервно гостната. Срещу тях на два старовремски стола седяха мъж и жена, облечени в доста скъпи дрехи. Инспекторът се учуди, тъй като смяташе, че най-заможни са семейство Миланови. Той прочисти гърлото си и каза:

-         Съжалявам за вашата загуба. Тук съм обаче по работа – обърна се към

Дарина - Трябва да разследвам смъртта на вашия съпруг.

Жената на стола се размърда и наруши спокойния и монотонен разговор с високомерен и ироничен въпрос:

-         Нима мислите, че е убийство!

-         Нищо не мисля, госпожо! – отговори инспекторът – Казах само, че съм тук да

разследвам. А сега, ако позволите, бих искал да разговарям с всеки от вас насаме след около половин час отново тук. – довърши, като направи лек насмешлив поклон пред дамата на стола.

Гостите излязоха.

Инспекторът мразеше парвенютата – това тяхно поведение, изискващо почитание.

Сякаш те бяха висша раса, интелигенция и нещо повече. Този случай му беше поверен лично от министъра на вътрешните работи. Очевидно беше нещо повече от необичайна смърт на заможен човек, притежаващ софтуерна фирма.Но тогава защо викаха обикновен софийски инспектор?! Беше нещо лично, някакъв по-дълбок мотив, който бе накарал министъра да търси точно Петров. Отговорът се криеше в това убийство, в заподозрените.

Инспекторът беше на около 40, близо до пенсиониране. Обличаше се винаги в чисти и изгладени костюми, въпреки че беше ерген. Беше спретнат. Професията не го бе корумпирана и угнетила напълно. За него истината си оставаше висш идеал, въпреки  спорни неща, които бе правил по нареждане на шефовете, без да се запита кои всъщност са те. Търсеше извършителя или извършителите, доколкото му бе възможно и позволено. Обожаваше тръпката на разнищването на истината. Основното му четиво бяха романите на Агата Кристи и загадките на Стрезов в жълт седмичник. Често Петров поемаше случаи, в които не бяха намесени политиката и парите. Така той не стана от най-корумпираните ченгета. Занимаваше се с особено тежки престъпления – главно убийства. За повечето му случаи обаче се шумеше, взимаха му интервюта, а за това предполагаемо престъпление знаеха само началници, министри и ограничен кръг от висши полицаи, начело с инспектора. На това отгоре му се струваше, че всички искаха, той да стигне до становище, че случилото се във вила “Дъбрава” е инцидент и няма убийство. Инспекторът бе свикнал да потулва случаи, да изфабрикува улики или да търси изкупителни жертви за  виновници по заповед на началниците му, но за пръв път получаваше команди от министър. За пръв път от него се очакваше да докаже, че е нямало убийство. Това бяха няколкото неща, които правеха случая интересен за инспектора.

След като се настани в една от стаите на вилата, инспектор Петров извика един от полицаите и му поръча да доведе първо Светлозар Хаджиспасов. След 5 минути в гостната на същото място, на което седеше преди малко, се настани първият свидетел. По сведения инспекторът знаеше, че Светлозар работи във фирма за счетоводство и контрол. Затова бе озадачен от неговия вид. Арогантното поведение бе обща черта на съпрузите Хаджиспасови. Светлозар бе облечен в скъпа черна риза и тъмносин панталон, като може би бе убеден, че са в тон. Носеше часовник Rolex, а обувките му бяха от оранжево-кафява змийска кожа. Кръстоса крака и сякаш зачака да му донесат шерито. Това изключително подразни инспектора, той обърна глава към прозореца и заговори:

            - Та вие, господин Хаджиспасов, сте счетоводител...

- Не мога да разбера какво засяга вас или случая моята професия – с излишна важност провлачи Светлозар. – Изкарвам парите си като вас – с отчетлива нотка на присмех и снизхождение продължи той.

Инспекторът усети това и лицето му се зачерви от яд и някакъв странен срам. Всеки, помисли си той, би разбрал, че един обикновен счетоводител няма как да изкарва пари за такива дрехи. Тук имаше нещо съмнително, но инспекторът щеше да го разгадае. Беше поискал допълнителни справки за всички гости, пък и резултатът от аутопсията щеше да пристигне скоро.

- Какви бяха отношенията ви със семейство Миланови, по-специално с

Петър? – попита отново инспекторът, като се опитваше да запази самообладание.

- Бяхме приятели от гимназията, съученици, в една компания. След завършването пътищата ни се разделиха, но подържахме връзка. Събирахме се по 2 пъти в годината, ходихме си на гости. Бях най-добър приятел с Петър – отговори Светлозар, сякаш го беше научил наизуст.

Инспекторът забеляза и това, че последният факт бе почти забравен от мъжа. На Петров му се видя странно, че едно дълго приятелство с жертвата не се изтъкна от Светлозар съвсем в началото. Инспекторът знаеше всички факти от нощта на инцидента/убийството и нямаше повече въпроси към неприятния си събеседник. Чакаше с нетърпение допълнителните данни, тъй като осъзнаваше, че няма никаква следа или насока, в която да разпитва. Ако беше убийство, както все повече се убеждаваше инспекторът с неговото полицейско чувство, убиецът или убийците бяха част от близкото обкръжението на Петър Миланов. Това означаваше, че мотивите бяха много лични, каквито са и на министъра да накара Петров да поеме случая.

Един полицай влезе да изведе Светлозар Хаджиспасов и тихо докладва на инспектора, че са пристигнали данни от София. Петров пое папката със знак на МВР като коледен подарък. Отвори я, сякаш искаше да попие цялата информация, за да разгадае случая. Резултатът от аутопсията беше отрицателен за химични или непозволени вещества. Съдържанието на етил бе високо, но не беше учудващо, предвид иззетия алкохол за проба – във всяка стая имаше френски ликьор “Мор дьо Роа”, донесен от семейство Николаеви от пътуването им във Франция; 10 бутилки уиски и 20 бутилки вино.

Допълнителните данни обаче се оказаха доста по-интересни. Светлозар Хаджиспасов бе получил голямо наследство преди около 7 месеца от руски олигарх, чиито авоари възлизат на 4-5 млрд. евро, като около 98% са вече собственост на счетоводителя. Това вече обясняваше арогантността, високомерието и лошия вкус на новобогаташите. Инспекторът се замисли за слуховете около министъра – за близостта му с един руски милиардер, който му плащал почивки в замяна на информация на ДАНС и Интерпол. Това се връзваше добре със случилото се сутринта, когато Петров получи ясни заповеди да дойде и да приключи със случая бързо, без да се разгласява каквото и да било. Адвокат на Хаджиспасови е Венцислав Николаев, който е направил предбрачен договор на двойката, според който, ако им се роди дете, то наследява всичко, като до навършване на  пълнолетие при смърт на баща му, негови попечители  стават  Петър Миланов или Венцислав Николаев.

Жертвата Петър Миланов нямал завещание, така че всичко се прехвърля на жена му. Инспекторът се замисли, че това би бил добър мотив, но според справката вдовицата е по-богата от съпруга си още от времето преди да сключат брак. Интересен бе фактът, че Петър не бе осиновил детето на Дарина.

Тази информация се стори на инспектора важна, като през пръсти прочете, че Ивелина и Дарина ходят в една и съща АГ клиника или че Яна е заминала за чужбина малко преди сватбата на Миланови, на която госпожа Николаева трябвало да бъде кума .

След като инспектор Петров остана доволен не толкова от ключовата информация, колкото от факта, че Хаджиспасови бяха парвенюта и от това, че министърът се бе компрометирал, той повика следващия заподозрян – Ивелина Хаджиспасова.

Ако в облеклото на съпруга ù не личеше толкова осезаемо вкуса на новобогаташи, то маниерите и дрехите на Ивелина бяха доказателство за фешън полицията. Кафяви джинси обвиваха кокалестите ù крака. Зелена туника с пайети обезформяше горната част на тялото ù. Лъскавите ù червени обувки привличаха ужасени погледи на полицаите, които не бяха най-големите модни експерти, но това им се струваше или екстравагантно, или безвкусно. Инспекторът бе убеден, че дрехите на госпожа Хаджиспасова струваха колкото месечната му заплата, но с пари не можеш да си купиш стил.

-         И стана ли ясно дали са убили Пепе? – попита с различен тон Ивелина.

Инспекторът се подразни, но отговори:

- Още не. Но скоро...

Жената го прекъсна:

- Но кой би го направил? Ако е убийство, то ние сме заподозрени... – изпищя леко Ивелина – Нима ни подозирате! – взря поглед в инспектора.

От началото невярващ, но после стана тъмен и злобен. Инспекторът осъзна, че Ивелина видя в него враг. Помисли си, че почти разгада случая.

- И така, госпожо, какви са отношенията ви със семейството на жертвата? – попита инспекторът с плам.

- Не наричайте Пепе жертва. – възмути се - С Дарина се познаваме най-отдавна от цялата компания. Бяхме много близки...  -  Ивелина спря, сякаш си припомняше нещо.

Тя не продължи и инспекторът зададе следващия си въпрос:

- Вие сте им били кума, нали така.

- Да, вярно е. – отговори бързо госпожата.

- А защо се наложи? Знам, че госпожа Миланова е искала госпожа Николаева да ù бъде кума. Защо от началото не е избрала вас? – с любопитство подхвана темата инспекторът.

Ивелина ококори очи и сякаш искаше да изпепели Петров с поглед. Инспекторът усещаше, че маската на арогантността и високомерието на жената се пропуква. В последния момент обаче Ивелина се овладя и с най-спокойния тон, на който бе способна, отговори:

- Отчуждихме се с Дарина, със съпруга ми живеехме в Свищов. Яна живееше в София. Защо ми задавате тези въпроси? Питайте нея.

Инспекторът усети нещо странно, когато Ивелина говореше за Дарина – обида, омраза, завист или по малко от всичко.

- В кой месец сте? – опита се да бъде мил инспекторът.

Ивелина само го изгледа неприятно и високомерно, като че ли беше попитал за килограми или възраст.

След нея инспекторът повика Венцислав Николаев. Тъй като осъзна, че неточните въпроси не помагаха, Петров реши да се цели по-добре. 

-  Били сте добри приятели с Петър, нали? – започна спокойно Петров.

- Да, приятели от училище. – отговори Венцислав

- Пепе е бил прякорът от училище? Има ли причина за него?

Този въпрос озадачи Венцислав, но отговори:

- Ами, може да се каже. Няма причина – просто той се казва Петър...

- Вие сте адвокат на семейството? – смени темата инспекторът.

- Да, но ако питате за завещание, той нямаше. – уверено отговори Венцислав.

- Нее, всъщност искам да попитам за детето на Дарина и защо Петър не го е направил и свое? Знаете ли от кого е детето? – инспекторът самодоволно зададе въпроса.

Венцислав отвори широко очи и загуби самообладание. Инспекторът се подготви за избухване, но такова нямаше. Венцислав стисна ръцете си в юмруци и отговори:

- Инспекторе, това са прекалено лични неща и бих отбелязал, че не са уместни в момента. Тъй като нямате заповед, аз ще използвам правото да си тръгна.

Венцислав стана и излезе от гостната с трясъка на стъклената врата.

Следваща при инспектора беше съпругата на Венцислав – Яна.

- Бих ли могъл да предположа, че вие сте най-добрата приятелка на вдовицата – избра да започне така разговора с красавицата Петров.

- Да, правилно сте забелязали. За съжаление, дълго време не бяхме заедно, но сега съм до нея – отговори нежно Яна.

- Бих искал да попитам точно за този момент. – някак отдалеч попита инспекторът.

- Какво точно ви интересува? – попита  услужливо госпожа Николаева.

Инспекторът реши, че тя може би ще му даде нужната информацията и зададе точно въпроса си:

-  Защо сте заминали точно преди сватбата на Миланови?

- Наложи се. Бях в рехабилитационен център за лекуване на зависимости - алкохолизъм.

Прямотата на тази жена шокира инспектора. Тя говореше спокойно, не криеше нищо. Инспекторът помисли, че за толкова красива жена е изключително трудно да признае за зависимостта си.

- Тогава сигурно ви е доста трудно с толкова много алкохол наоколо. – с възхищение каза Петров.

Яна определено не оцени нескопосаната забележка и зачака следващия въпрос. След като разбра, че се е изложил, инспекторът продължи с колебание:

- Разкажете ми, ако обичате, за компанията и връзките в нея.

- Накратко от 9 до12 клас бях гадже на Петър. Влюбих се във Венцислав и се разделихме с бившия като приятели. След това се омъжих. С Дарина станахме близки още със запознаването ни. Преди това тя е била близка с Ивелина, но нещата се променят. Момчетата са също доста близки. Две години след завършването Ивелина започна връзка със Светлозар. Малко по-късно Петър се влюби в Дарина.

Инспекторът попи цялата информация и погълнат от фактите и нездраво любопитство, пусна въпроса:

- Ами детето на Дарина?

Когато чу въпроса си, инспекторът се уплаши, че изворът на информация ще секне, но Яна отговори спокойно:

- Не мога да говоря за това, но историята е меко казано неприятна.

- А знаете ли защо Петър не го е признал?

Яна се усмихна леко и разсеяно произнесе:

- Той винаги имаше план.

С това приключи разпита на Яна. Инспекторът стигна до убеждението, че тя знае нещо, за което той още не бе задал въпрос. Сега обаче беше 23.00 и той трябваше да разпита вдовицата. Имаше само няколко въпроса към нея.

Тя влезе бавно в стаята. Очите ù бяха подпухнали, но бе овладяла мъката си.

- Моите съболезнования, госпожо Миланова. Знам, че ви е тежко, но имам няколко въпроса. Първо какво точно се случи в момента на смъртта на съпруга ви?

- Той пиеше от ликьора и гледаше през прозореца. В един момент се хвана за гърдите и започна да крещи. Не съм го чувала да крещи преди. Падна на земята и... – говореше бавно и отчетливо вдовицата, търсеща в спомените си с блуждаещи очи. 

- Какви бяха отношенията ви с Пепе? – попита внимателно инспекторът.

Дарина го изгледа със сбърчени вежди за момент, след което отговори:

- Мисля, че добри, но кой може да е напълно сигурен. Обичах го и той мен. Чакахме първото си дете.

- Ами вашето дете... Защо Петър не го е осиновил? – дръзко продължи инспекторът.

- Предполагам, че е имал нещо предвид. – отговори равнодушно Дарина, сякаш инспекторът знаеше за какво става въпрос.

- А кой всъщност е бащата? – притискаше вдовицата инспекторът.

- Неприятно ми е да говоря за това. Мога да не ви отговоря, нали? – погледна го с ясни очи Дарина.

Те поразиха инспектора с бистротата си и дълбочината на мъката си, но не от смъртта на съпруг, а от нещо в миналото, което гореше душата на младата жена Петров осъзна, че ставаше въпрос за нещо сериозно, което се бе случило на 16-годишно момиче. Той спря. Обмисляше следващия си въпрос, когато се чуха викове от спалните помещения. Дарина се стресна, а инспекторът се втурна към източника на писъците. Той стигна до спалнята на Хаджиспасови, където видя Яна, викаща ту към съпруга си, ту към труповете на Ивелина и Светлозар. Венцислав бе в шок и не реагираше. Обърнат към труповете, плачеше с крокодилски сълзи. Светлозар лежеше с изцъклени очи. До него трупът на Ивелина държеше възглавница, с която го бе удушила. Върху корема ù  се бе разляла чаша с алкохол, която след това бе паднала на пода. Инспекторът се сепна от треперещото тяло на Дарина. Той я хвана здраво, за да не падне. Яна продължаваше да вика, но вече някак без глас. Венцислав се опита да избяга, но полицаите, чули шума, го хванаха при входа.

След 3 дни случаят бе приключен. Венцислав призна, че е помогнал на Ивелина да излъже съпруга си, че е бременна и богатството на руския олигарх да остане за него и госпожа Хаджиспасова. Разказа и за намерението им да убият Светлозар, който бил незаконен син на милиардера. Венцислав призна, че не е било решено кога да го извършат. Становището на полицията бе, че Ивелина е убила Светлозар чрез удушаване с възглавница, но самата тя и Петър умрели според аутопсията от нещо като инфаркт, причинен от приток на ендорфини.

Инспекторът се върна във вила “Дъбрава”, за да съобщи новините на Яна и Дарина, които останаха там. След като свърши, Петров реши, че трябва да си изясни още някои неща:

- Госпожи, аз смятам, че има друга причина за смъртта на Петър и Ивелина. От друга страна, не е ясно защо Петър е попечител на детето в предбрачния договор на семейство Хаджиспасови. Но нека това да не ви притеснява. Случаят приключи. Венцислав Николаев ще бъде осъден. – успокоително довърши инспекторът – Но просто ми се иска да знам истината. – като малко дете призна полицаят.

Яна и Дарина се спогледаха. Инспекторът забеляза, че изглеждаха някак спокойни и доволни. Яна започна:

- Знаете ли, инспекторе, че френски монаси правят ликьор, който е предназначен да се пие на гладно в определен ден в годината. Рицарите тамплиери не знаели това и когато група от тях го сложили на трапезата си с вино, умрели. Това се случило, защото ликьорът съдържал специална билка, отглеждаща се само в манастирските земи, която се свързала с друг алкохол в кръвта, като причинявала приток на ендорфини. Таа, този вид ликьор продължава да се произвежда в манастира – “Мор дьо Роа” (бел пр. смърт на краля). Само ние с Дарина не пием.

Вдовицата продължи:

- Ивелина винаги е завиждала. Мразеше и мен, и Яна. И, разбира се, беше влюбена в Петър. Още преди да завършим, е манипулирала Венцислав. Съблазнила е Петър. Дрогира ме на един купон у тях и е накарала Венцислав да ме изнасили. Светлозар се е доверил на Петър и му е споделил за истинския си баща. Така в комбина с Ивелина и Венцислав те измислили план. Ивелина свалила Светлозар. За параван на тайната си връзка с Петър използвали брака ми. Тримата имаха силна връзка, но подцениха женското приятелство, което споделям с Яна. Тя разбрала за ужасиите на триото, но не успяла да ме предупреди преди сватбата, защото Венцислав научил за намеренията ù. Затворил я в клиника, където не искам да си представям мъченията, на които е била подложена. След като излезе от там, успяхме да се срещнем и тя рискува много, като ми разкри истината. Когато забременях, разбрахме и за предбрачния договор. В АГ болницата, в която беше и Ивелина, научих за плана им да ми откраднат детето и да го представят за нейно. Тогава с Яна потърсихме справедливост. Така се сетихме за ликьора, чиято история се разказвала в клиниката за зависимости. Светлозар не обичаше друг вид алкохол, така че той не трябваше да умира. Покойният ми съпруг пиеше на вечеря поне 1 чаша уиски. Ивелина и Венцислав обичаха вино.

Инспектор Петров премигна няколко пъти. Пред него се разви цял роман в продължение на години – лъжи, афери, престъпления. Никога обаче полицаят не бе срещал толкова умели убийци с толкова гениален план. Е, сега знаеше истината – женско приятелство и ликьор. Инспекторът си помисли: “Никога нямаше да се сетя”.