28.07.2017 г., 17:59 ч.

За къпини 

  Проза » Разкази
466 1 5
8 мин за четене

     Нави ме да отидем да берем къпини. Недостойно е това дело, особено за мъжествен тип като мен, взел силите на цялата нация и ума на жена си, но приех в миг на умопомрачение. Обаче дотолкова ненавиждах решението, уж гласувано с мнозинство и почти доброволно, че вечерта си пийнах повечко – да имам сили за другия ден.

     Е, не добих сили. Обратно – едва се влачех, гледах да изглеждам пъргав и общителен и затова приличах на индийски тапир – от онези, които са винаги трезви, но никак не изглеждат така. Гласът ми тътнеше като водопад, бях все жаден, а наоколо: отблъскваща красота и спокойствие до сърцебиене. Слънцето блестеше право в очите ми и бе ужасно свежо и зелено.

     Къпини се берат трудно. Клякаш, ставаш, дерат те тръни, има мравки и пеперуди, които те налитат като ненормални. Цялата природа беше враждебна към мен и дори ми се струваше, че обувките ме стягат – все заради природата; тя обича да си прави гаргара с почтените махмурлии.

     – Малко начумерен ми изглеждаш – рече приятелят ми, като шаваше усърдно с издутите си джуки. Такъв си беше по рождение. Цяло ято оси трябва да са го целували по устата като малък, но той все пак не се отказваше да живее. Съжалявах го: петдесет години да пребиваваш с такива устни е нечовешко. Вървиш из живота като мравояд из пустинята и съзнаваш, че никъде не си добре дошъл. Обаче той се бореше. Даже пак проговори: – Да не си спал зле?

     – Напротив – излъгах. – Спах чудесно и си легнах съвсем рано за излета. Намирам се в прекрасно състояние на духа.

     Още по-прекрасно беше състоянието на главата ми, която никога не е била част от моя дух. Бръмчеше, виеше ми се свят и някаква тъпа, упорита болка стържеше като свредел из мозъка ми. Обаче и аз се борех.

     Наближихме ручейче и аз потопих за дълго главата си в него. Пиех вода и разсъждавах. Той ме ритна:

     – Ще се удавиш!

     – Няма – избълбуках. – Това е вода.

     На обед похапнахме и положението стана бездуховно. Жена ми обеща и тя да дойде да помага, ама никаква не се весна. Ако беше дошла, щях да използвам момента да се махна. Едва се влачех, краката ми тежаха. Набрах цяла кошничка, ръцете ми посиняха, исках да почивам, да спя, да гледам мач, но най-вече – исках да лежа и да страдам на спокойствие.

     А той:

     – Сега може да пийнем по едно.

     Извади обла и наръбена метална бутилка и ми я подаде:

     – Гроздова. Ланшна. Първо ти я опитай.

     Лизнах. Не беше зле. Обаче не ми се пиеше.

     – Чудесна е! – изгъргорих и му върнах гранатката.

     Поседнахме под едно дърво; едновременно ми се допика и доспа. Докато свердела дълбаеше в главата ми, прецених, че първо трябва да направя едното, после другото. Станах, отидох до друго дърво, за да изпълня първата част от плана. После трябва да съм заспал, защото когато отворих очи, слънцето клонеше към залез. Приятелят ми го нямаше.

     Главоболието беше поутихнало и направих широк кръг около мястото, където бях заспал. Стръмнината беше обрасла с храсти. Къпините бяха по-нагоре, към гората, там трябва да се е запилял. Вече беше време да се връщаме. Ще има за сладко, ще има за всичко – достатъчно бяхме събрали. Походих още и накрая ми се стори, че видях раираната му риза. Там, зад оня голям бук, който беше по-стар от човечеството и по-човеколюбив от него.

     Доближих бавно, за да го изплаша. Наистина беше той. Лежеше разгърден и целуваше страстно някаква жена. Тя беше почти гола. Учудих се, че използва устните си с такава цел. Това беше противоестествено. Съжалих жената: сигурно не ѝ е леко, но търпи, горката, мълчи и дори стене тихо. Съвсем тихо стенеше.

     Оставих ги на мира. Сетих се, че сега дори принудително си слагат разни силикони в устните. Може пък това да е модерно. Модата е отмъстителна и зла. И неестетична, разбира се.

     Довлякох се до вкъщи, а жена ми още от вратата:

     – Айде де, защо се забави? Приятелят ти отдавна те чака.

     Я виж ти! Че как ме е изпреварил? Това, което беше започнал с оная, голата, трябва да е продължило поне известно време. Странно.

     Махмурлукът ми беше попреминал, седнахме, имаше салата, пийнахме, клювнахме по къпинка, поговорихме.

     – Я ми кажи, ти къде се изпари днес следобед? – попитах го най-после. Не исках да му казвам, че съм го видял.

     – А, побрах още малко къпини и после си тръгнах надолу. Не исках да те будя.

     – Щото ми се стори, че зад бука, оня, дето е по-стар от човечеството и ...

     Намигна ми:

     – Видях те. Зашил съм си устата. Познах те по раираната риза.

     Вярно, че и аз бях с раирана риза. Той продължи съвсем тихо и му личеше, че вече ракията го беше омотала:

     – Момичето си го биваше, нали? Къде я забърса в тоя пущинак?

     Не, не може да съм бил аз. Да се гледам сам отстрани и да не се разпозная... Чак пък толкова!

     – Припознал си се – рекох. – Това трябва да си бил ти.

     Той се слиса. Млъкна и се изчерви. Призна:

     – Добре, нека ти припомня. – Огледа се предпазливо, увери се, че сме съвсем сами на масата и никой не ни чува. – Ти беше първият. Аз – втора смяна. Докато ви гледах, изпих гранатката и когато се отдалечи от нея да си доспиш, аз поех вахтата. Тя нямаше нищо против. Ама аз съм по-бавен, такъв съм си. Усетих по едно време, че ни гледаш. Добре, че се махна.

     Такава била значи работата.

     – А как ме изпревари до тук?

     Той ме погледна с влажни очи и съобщи с глас на индийски тапир, от онези, които винаги изглеждат трезвени, но никога не са такива:

     – Жена ти знаеше някакви преки пътища. Бързахме, тичахме даже, да не си помислиш нещо, ако не ни завариш. Ама, слава богу, първи стигнахме. И всичко е наред.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Стойчо, Люси.
  • Ха ха развесели ме! А края въобще не го очаквах..
  • Е,такова нещо е като препие и му се препикае на човек.Сюрреалистичен махмурлук!
  • Благодаря, Силве.
  • Излязоха ми сълзи:
    " Учудих се, че използва устните си с такава цел. Това беше противоестествено. Съжалих жената: сигурно не ѝ е леко, но търпи, горката, мълчи и дори стене тихо. "
    По съседски реших да намина и не съжалявам. Много, много хубаво! Съпреживях и аз махмурлука на лирическият. Брал момък къпини...и на разказът ти и на къпините сега им е сезонът. Супер!
Предложения
: ??:??