Когато я видя за първи път, помисли, че сънува или е слънчасал.
Беше в разгара на лятото и слънцето печеше силно. Въздухът трепереше в задушливата прегръдка на безконечния ден и замъгленият му поглед не отсяваше всичките нюанси на жълтото, преливащи помежду си в някакъв луд миражен кръговрат.
Както си вървеше безцелно из тихия двор и се възхищаваше на свежия вид на цветята и на способността им да изсмукват и последната капка влага от изпръхналата пръст, за да са красиви... я видя, изправена в средата на малкото местенце, засадено с люцерна. Сред преливащата зеленина на детелинестите треволяци, тя стърчеше като шарена тояга с вързана най-отгоре, леко полюшваща се от тихия ветрец, бяла кърпа. Той веднага си помисли, че прекалено дълго е стоял на слънце и очите не му служат нормално. Инстинктивно ги присви в опит да фокусира по-добре, но при това образът само се избистри, доби реални очертания и цветовете заблестяха още по-ярко. Не изчезна...
Жена... Млада и необикновено красива. Облечена в шарена носия, със снежнобяла риза и кърпа на главата. Ръцете й - отпуснати до тялото, а през прозиращата материя на ръкавите личаха облите очертания на раменете. Над тънката талия, почти незабележимото движение на дишащата гръд подсказваше, че е жива, а не илюзорна. Очите - огромни и черни, с извити ресници, блестяха с такава топлина и светлина, сякаш слънцето беше в тях. И гледаха право в него. Не почувства никаква уплаха. Само мека, приятна топлина, преливаща в цялото му тяло и усещането, че безсилно и премаляло, то потъва в тези очи. Беше като омагьосан и не можа да откъсне поглед от нея. В очакване, че по някакви неведоми пътища тя ще избледнее и изчезне, както се беше появила, той се взираше, взираше... незнайно колко време... А тя не помръдваше, само вятърът от време на време подхващаше краищата на кърпата и ги подмяташе игриво и нежно, а после гальовно ги плъзгаше по бузите и раменете й. Правеше ситни трапчинки по полата й, сякаш срамежливо да докосне бедрата й през нея. Тя лекичко се усмихваше и слънчевите лъчи рисуваха светлинки по сочната червенина на устните. Картината беше толкова нереално красива и наситена от светлина и цвят, че в един момент той усети как образът започва да се размножава, прелива и подскача в очите му, да ги пълни, пълни, пълни... И накрая, от тежестта на тази цветна феерия, препълнени, тези очи се примолиха на клепачите да ги дарят с миг тъмнина... Когато отново ги отвори, тя вече не беше там. Взираше се в онова място, но нямаше и следа от нея. Вятърът все така подухваше леко, слънцето печеше, дворът си беше още тих, всичко почиваше в блажена летаргия. Все едно не се е случило нищо.
В този ден той не посмя да стъпи в люцерната и да отиде на мястото, където я видя. Но на другия ден, след като добрият нощен сън изчисти мозъка му от всички безумни мисли, вече реши да го направи. Разходи се из избуялата зеленина, хубаво я разтъпка, а знаеше, че не трябва, защото после трудно се коси. Няколко пъти стъпи по средата, разтвори с ръце сочните стебла, прегледа милиметър по милиметър, но нямаше нищо необичайно. След още няколко дни, в които - мине се не мине - все поглеждаше скришом натам, при което нищо странно не се случи, той реши, че е било някаква халюцинация... След време почти го забрави.
**************************************************************************
Минаха десетина години. Вече не беше шестнайсетгодишно хлапе. Много видя, много път измина. Но винаги, когато можеше се връщаще на село да се види с дядо си. Вече беше много остарял и болен, но се държеше. Беше мъжкар. Живееше сам и макар да си личеше, че никога няма да преживее смъртта на баба му, справяше се доста добре. Страдаше мълчаливо и колкото и трудно да му беше, колкото и малко сили да му бяха останали, поддържаше двора, пръскаше и подрязваше дръвчетата, прекопаваше, садеше си зеленчуци и всяко късно лято косеше люцерната. Той много обичаше дядо си. Всеки път, когато отиваше да го види, старецът живваше. Очите му заблестяваха от гордост и плувваха във влагата на удовлетворението и обичта.
В този ден нямаше много време, но не можеше да пропусне да го види. Връщаше се от морска ваканция с приятели, стояха там до последно и от отпускът му остана само ден. На връщане към големия град, където вече бяха работата и животът му, мина през родния си град - да се види за малко с родителите си, а после, разбира се, и през село.
Със стареца не си говориха много, достатъчно им беше да поседят мълчаливо под старата асма и после бавно да пообиколят из двора, да подишат заедно. Макар че беше привечер, все още бе много горещо и слънцето напичаше. И както пристъпваха бавно покрай местенцето, засято с люцерна, той я видя. Беше същото странно видение. Красива и преливаща от светлина картина. Очите, усмивката, кърпата, сукмана, тънките бели ръкави... и лекия влюбен ветрец. Споменът се върна с цялата ужасяваща сила, която придобиват тайните на детството, когато се опитваме да ги преосмислим с вече затворените си възрастни души.
Той я помнеше, случваше се понякога да се сеща за тази случка отпреди години. Но това беше само бегъл спомен, като лека сянка на мисъл или сън, отдавнашен, необясним, чуден миг... Когато идваше на село и минаваше покрай това място, винаги поглеждаше инстинктивно натам, но тя никога не се появяваше и това затвърждаваше увереността му, че е бил жертва на мираж... А сега тя отново стоеше пред него, незнайно защо. Защо точно сега... Веднага се обърна да види дали дядо му е зад него. Старецът се беше подпрял на тояжката си и със замислен поглед гледаше точно към нея.
- Всяко лято идва тази, синко! Гледам я, и тя ме гледа... ей на, така се гледаме... - поклати бавно глава той. - И как си затворя очите, тя изчезне...
Старецът махна с напуканата си длан и посочи с тоягата пътечката, да продължат да вървят.
Извърна пак очи, но видението отново беше изчезнало. Сякаш вдън земя...
Обиколиха още малко из двора. Мълчаливо. Без да отронят дума. А той мислеше само за тази жена-привидение. Дядо му също я виждаше, но явно беше свикнал с присъствието й, все едно бе едно от плодните дървета в градината... гледаше я, както заглеждаше всяка тревичка и всяко дръвче в двора. За него тя беше част от всичко тук...
Искаше му се да го разпита за нея, защо толкова спокойно я приема, каква е, откъде идва, защо, защо... Толкова въпроси туптяха лудо в него, любопитството го изгаряше и явно личеше, че едва се сдържа. Дядо му посочи с тоягата си малкото трикрако столче под асмата, за да седне. После сам седна на стълбището, подпря тоягата на парапета и заразказва бавно, с устремени към хоризонта уморени, старчески очи:
- Помня, синко... Помня... Колко минаха от тогава? Седем ли, осем ли, десет ли години? - замълча, сякаш да се сети точно колко са, и продължи. - Беше изгазил цялата поляна, та после със зор я изкосих... Търсил си отде е дошла. Видех те как все натам те влече, гледаш, търсиш, чудиш се... Не ти казах, щото малък беше, момче още... Пък и какво да ти река, как... като и ази не знам какво, що... Чудна работа, дяволска! И аз съм търсил, ровил, гледал... Даже прекопах бая място, хубаво го изрових, що дупка направих... Нищо! Нема нищо там... Ама туй го сторих кога баба ти... - махна с ръка и очите му се насълзиха. Избърса ги с опакото на ръката си и поклати глава. - Тая ми се явява откак се помня, че съм мъж. Един ден видях, че и тате- твоя прадедо, я гледа... Той не каза нищо, нито ми е разказвал, ама аз разбрах, че я вижда. Жените не я виждат, гледал съм. Нито мама, нито баба ти, ни леля ти, ни майка ти... Аз я виждам, че там е, стои си и гледа с тез очи черни... а те, женорята, я разминават и хич не виждат. Кога разбрах, че и ти си я видел... стана ми ясно. Иска тя само мъже да я гледат... Самодива ли е, що е? Дявол ли е?... Свикнах с нея, синко. Вече и не се питам какво, що е! То, колко ли още живот имам, та да се чудя и мая, и акъл не ми остана за таз работа...
Старецът въздъхна дълбоко и подпря длани в слабите си колене. Погледът му все още се рееше в далечината....
Младият мъж нямаше да забрави този миг. Никога. В тази тиха лятна вечер времето спря и тази картина шеще да остане, като закована, в някое от всичките непонятни нам измерения.
А любопитството му нарасна още повече. Какво ли значеше всичко това? Но надали и той щеше да разгадае тази тайна някой ден... Може би бъдещият му син или внук щяха... Кой знае?
******************************************************
Другата година, напролет, дядо му почина.
Много страда за него. Доста време му беше нужно, за да свикне с мисълта за загубата му.
Ходеше из двора сам и плачеше като малко дете. Пустотата беше толкова осезаема и болезнена, че усещаше как сърцето му се свива и не му дава да си поеме въздух.
Напуканите плочки, между които започваше да покарва трева, дръвчетата, които носеха стари белези от боя по стволовете - ненапръскани и непорязани, избуяващата асма - подивяла и неподредена, случайните цветя, изникнали по божията воля, като спомен, за това, което е било... Всичко говореше, че тук няма стопанин. Даже стария, дръглив пес, който си нямаше име, изчезна и тук не остана жива душа. Той си спомни как цяла нощ оплакваше господаря си с ужасяващ, покъртителен вой. После само лежеше под старата каруца: нито ядеше, нито пиеше, нито лаеше... И един ден просто изчезна. Навярно се е скрил някъде, за да умре на спокойствие...
Две години подред той намираше време да мине през село, но гледката на разпадащата се къща и подивяващия двор не му понасяше. Родителите му нямаха сили и време да се грижат за тях, а и отдавна, съвместно с цялата рода, бяха решили да продадат всичко. Много му беше мъчно, доста поспори с тях, но не можеше да обещае, че той ще се грижи за това наследство, след като животът му не беше вече тук. Такъв беше животът...
Две лета подред нарочно идваше по време на коситба, за да я види. Вече нямаше люцерна, нямаше кой да я посее. Но тя пак си стоеше там, в цялата си красота и безпрекословност. Той гледаше, гледаше и й се усмихваше. Искаше да се сбогува с нея и да й подскаже мислено, че никога няма да я забрави. Беше сигурен, че тя винаги ще е тук. Хората си отиваха, но тя оставаше...
Купувачите бяха комшии, които имаха къща през една улица. Добри хора. Имаха двама сина, които се занимаваха със земеделие, добре бяха разработили бащината си земя и решиха да докарат семействата си на село, за да продължат трудното си дело. Липсата на работа в града ги беше принудила да поемат риска да се заемат с нелеката задача да преживяват от селско стопанство. Явно бяха намерили своята ниша, със заеми, борчове, рискове... но вече бяха започнали да изплуват и да се обнадеждават. Той беше доволен, че такива хора щяха да запълнят задушаващата празнота на този двор. При толкова мъже, навярно Тя щеше да е щастлива...
В деня, когато оправяха документите за продажбата, дойде и леля му, която отдавна живееше в южна България, откъдето беше родом свако му. На погребението нямаха много време да се видят и да поговорят. Сега се поразпитаха един друг как са, що са. Не беше виждал и братовчедка си отдавна, тя живееше в щатите от пет години, където беше отишла да учи и после остана да работи. Разбра, че е омъжена и чака бебе. Той разказа на леля си за своя, не особено разнообразен живот. Повечето време работеше, имаше и приятелки, но нищо сериозно, просто нямаше време да се задълбочава в тия неща.
- Недей така, моето момче! Работата си е работа. Но трябва и семейство да имаш. Един ден, дай Боже, като остарееш, по-ценно от семейството няма. Не си губи времето да се залъгваш! Вече си голям мъж!
- Лельо, трудно е да намериш точната жена. Тези, с които работя или са вече омъжени, или са толкова амбицирани и самостоятелни, че съпруг не им е нужен. И те са по несериозните връзки. А другите момичета, на които случайно попадам, са или отчаяни и се вкопчват във всеки мъж с надеждата да го оженят за себе си, или студентки, които още не знаят какво искат...
- Ела тука, тогава, позадръж се в малкия град, да видиш,че все ще се намери свястна жена за тебе... Ама вие сега сте много взискателни - и мъжете, и жените... Искате и красота, и ум, и любов, и подчинение, и пари, и къща...
Тя махна с ръка. Безполезно беше да се говори на тази тема. Каквото Господ е рекъл, това ще стане.
Разходиха се за последно из двора с новите му стопани. Леля му им разказваше къде какво е било, откакто се помни. Къде са садили царевица, къде боб, кое дръвче откога е, молеше ги само онази синя слива да не секат, че "мама там, под нея, сядаше на столчето и ни плетеше чорапи, все ми е пред очите...". Те обещаха, разбира се. Искаха да съборят пристройката до къщата, за да направят още една, хубава къща, и така да се разделят двете семейства. А старата щяха да закрепят и ремонтират. Тогава леля му разказа нещо, което го накара да изтръпне.
- От баба съм чувала, свекър й разказвал, че когато дядо му купил мястото, къщата била ей там - и тя посочи мястото, където растеше люцерната. - Собственикът бил някакъв странен старец, много възрастен и мълчалив човек. Бил сигурно вече стогодишен. Никой не знаел на колко е. Историята му била много покъртителна. Имали с жена си една дъщеря, с която Бог ги дарил след много мъртвородени или недъгави отрочета. Била красива като слънцето. Много ергени я искали, ама баща й не я давал. Все ги - нещо - неодобрявал. Тя, обаче, си имала изгора. Той бил средна работа - ни беден, ни богат, ни хубав, ни грозен. Подразбрал баща й, и предупредил го да не я подкача и да не ходи по седянките да я задиря. Обаче той - не, бил влюбен човека. Решили да се вземат. Казал й, че еди кой си ден ще дойдат сватбари да я искат и й обещал, че, ще, не ще, баща й ще трябва да я дава... Тя се пременила и застанала на прага на къщата. Чакала, чакала от сутринта до вечерта, кога се стъмнило пак чакала... Но не дошли сватбарите. А то, каква била работата - разбрал баща й за тая работа и като се разлютил... Заможен човек бил и имал власт в селото. Отишъл при бащата на момчето и го заплашил, че ако не напуснат селото на минутата, ще му подпали къщата. Човечецът имал голяма челяд, а жена му се била споминала преди години. И без това му било трудно да се справя. Какво са си казали със сина си, един Господ знае. Но след този ден никой не ги видял вече в селото. Разправят, че момчето отишло на гурбет и повече никой нищо не чул за него. А семейството му се пренесло през две села. Момичето, кога разбрало, полудяло и всеки ден чакало пред къщата, пременено, натъкмено... Хората клатели глави и се кръстели като я гледали. Разбрал грешката си баща й и тръгнал да дири ергенина, ама нали на гурбет бил, от него ни вест, ни кост... Една пролет момичето просто изчезнало. Последно я видели да върви нагоре, към Балкана. Казват, че се удавила в реката, други казват, че се хвърлила от Самодивските скали, трети, че просто е умряла от глад или вълците са я разкъсали... Майка й, горката, се поболяла от мъка и се споминала. А старецът се похлупил и живял като звяр. Господ му отредил бая години живот, да се мъчи сигурно. Дали е истина или легенда, не знам. Само баба ми каза, че когато са купували мястото, старецът заръчал да съборят къщата и да си построят нова, ама не на това място. Че е прокълнато. После си взел торбичката и къде се покрил никой не знае.
Всички помълчаха, загледани в онова място. Мястото, което за нашият герой, се беше превърнало като пътеводител и отправна точка в живота. Неговата опора и основна връзка с корените, единствената вяра във вечността, в непреходното. Той беше толкова развълнуван от чутото, че усети как една сълза - тежка и пареща, се стича по бузата му...Сега беше пролет и тя нямаше да дойде. Сигурно наистина беше самодива, а те слизаха от планината само през лятото...
Обеща си, когато намери своето момиче, да не го кара да чака. И с цената на всичко, въпреки всичко, да я грабне и да я отведе. Където и да е. Когато и да е.
На другия ден отиде на гроба на дядо си и му разказа тази история. Дали му се стори, или беше истина, но далече, далече, където хоризонта се слива със земята, той съзря един шарен силует с бяла кърпа на главата, да върви по пътечката, нагоре към Балкана...
Сети се, че е Пролет.
© Катя Всички права запазени