Размисли за любовта, промяната и ...
Любовта има две измерения: страстна, разрушителна и спокойна,тиха, всеобхватна.
При първата искаш да повдигнеш света и да го поднесеш в краката на този,който обичаш, но опорната точка да го направиш я няма, защото тя се води от повика на материята.При страстта не те интересува, да ли те обичат, да ли ще бъдеш единствен или ще влезеш в погребалния параклис на стара любов, където за теб има място само да поставиш цветя в каменната ваза, да се прекръстиш и да замълчиш.
Спокойната, тихата е тази любов, в която не местиш света, не ти трябва опорна точка, не ти трябва да рушиш, а само това да подадеш ръка на другия и да тръгнеш напред, забравяйки за света и всичко друго.Това е любовта, която не те хвърля в смут, а ти предлага спокойствието да бъде до теб този, когото обичаш.
....................................................................................
Ако се замислим, кога чувството на обич е истинско, много трудно ще си отговорим.
Защото обичта, когато сме щастливи е ефимерна и твърде бързо преходна и тогава трудно можем да я наречем истинска.
Когато сме нещастни и отхвърлени не е обич, а самосъжаление.
Единствено точно определена е, когато сме в безизходица и мислим за този, когото обичаме. Едва тогава разбираме, че към някой имаме истински чувства.
Затова и обичта ни към Бог е толкова истинска, защото дали си атеист, вярващ, или каквото и да е друго - винаги, когато си в най-сублимния момент от живота си търсиш връзка с Него, защото това чувство ни е дадено априори и няма нужда да се питаме дали е истинско. Душата в нас, която е частица от Бог е чувството на Обич към Създателя.
Така би трябвало да е и между хора, защото обичта ни е дадена от Него.
Това чувство разкрива стойността си едва, когато сме на прага на големи промени.
.....................................................................
Пясъчни замъци
Искаме промяна.Стъпкваме всичко старо, като пясъчна кула.Скачаме с главата надолу във водовъртежа на живота, да грабим с отворени шепи материална красота, емоции, любов...Обаче идва момента, когато откриваме, че радвайки се на новите гледки, на новите чувства нищо не е ново, защото дори и в "най-щастливите" ни мигове, вътре в нас ни гледа старото с тъга и укор. За лошо или добро то е било с нас, то е направило нашето светоусещане.
Накрая разбираме, че просто сме създали един еклектичен хаос, в който и ние стоим объркани. Гледаме съборената пясъчна кула с отпечатъка на нашия крак и се питаме, дали не бяхме щастливи, като деца, докато я строихме, носейки шепи с пясък и вода, виждайки как бавно израства... дали тази дупка, която остава не е начало на нов кошмар.
Истината е съвсем проста-ние не бягаме от предишния си живот, ние бягаме от себе си, бягаме, заради егоцентризма си и не ни интересува, какво остава след това решение.Търсим нещо, което го няма- новото ни Аз, а то е същото, като старото, но сме го украсили с нови дрехи, а там стои същото тяло, същия дух, същите чувства, но вече достатъчно сбръчкани от изминалия живот.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гедеон Всички права запазени
