За мама

За мама

(27.08.1996г.)

Мамо, стават 40  дни, откакто те няма. Аз не вярвам, че си умряла. Татко и всички други грешат. Знам, че съвсем скоро ще си дойдеш. Забраних им да слагат некролог на вратата. Той е за мъртвите, а пък ти си жива, просто се бавиш. Ела си, ужасно много ми липсваш. Страх ме е да заспивам вечер, единствено ти знаеш вълшебните пожелания, с които да гониш дяволчетата от съня ми. Сещаш ли се за пеещата кукла (все те молех да ми я купиш)? Баба ми я взе, обаче аз не я искам. Искам само ти да си тук.

Казват, че съм малка и не разбирам. На цели осем години и десет месеца съм и знам, че майките никога не лъжат. Обеща ми, че винаги ще си при мен и аз ти вярвам и те чакам.

 Лека нощ, мамо! Побързай, че вече ме дразнят с тези глупости за смърт.

За мама

(2.10.1996г.)

Мамо, къде се мотаеш още?  Днес е рожденият ми ден (ставам на 9). Няма кой да среше косата ми, не мога и да си сложа тъпата червена панделка, все пада. Чаках те сутринта, да ме събудиш с целувка и подарък, както всяка година. Не ти се сърдя, но си ела. Купихме готова торта - ужасна е, изобщо не прилича на твоята.

 Виж, аз говорих с Бог, скарах му се и му дадох срок  до днес да те прибере вкъщи, иначе ще спра да вярвам в Него. Е, ако е толкова трудно, ще удължа времето до Коледа, но не повече.

Довечера, когато духам свещичките, отново ще си пожелая да си до мен.

Обичам те!

За мама

(25.12.1996г.)

Мамо, това е най-тъжната Коледа в живота ми! Снощи имахме гости - баба, дядо, чичо Иво  и леля Мария, бяхме много хора, но теб те нямаше. Бог не ме чу и аз съм му сърдита.

 Елхата е грозна! Помниш ли как я украсявахме заедно (само аз и ти)?

 По телевизията пускаха разни песни. Пяха и нашата - за Шаро и първия сняг. Опитах се да я изсвиря на пианото,  като теб, но не успях. Не ме научи.

 Никога ли няма да си дойдеш? Съвсем никога? Казват ми, че си с мен, но къде? Защо не те виждам? Била си звездичка (най-ярката от всички).

Мамо, знаеш ли колко далече са звездите? Аз съм само 1 метър и 36 сантиметра. Госпожата твърди, че съм най-високото момиче в класа, но едва стигам втория рафт с книги (и то на пръсти). Качих се на стол, скачайки докосвам полилея, но не и тавана. Как да стигна до звездите? Толкова искам да те прегърна, но  не става. Ям по 4, даже по 5 пъти на ден, но не пораствам достатъчно. Не можеш ли ти да слезеш малко по-ниско, а аз ще се кача на последното стъпало на татковата стълба и ще протегна ръце?

 Обичам те и си пожелавам догодина да ме учиш да свиря на пиано.

За мама

(18.07.1997г)

Мина цяла година, но сърцето ми още кърви. Големите все ми повтарят да не мисля за тъжни неща, животът продължавал. Ама, аз не искам да продължава! Не искам повече нито коледи, нито великдени, нито рождени дни. Не искам да се смея, да гледам филми, да ходя на училище. Искам само да плача, искам и да спя, за да те сънувам. Идвай поне тогава.

Днес ходихме на сладкарница. На връщане срещнахме Надя от моя клас. Беше с майка си. Търсеше си бански, защото в сряда заминават на море.

Бих дала всичко за една разходка с теб. Не ми трябват бански и морета, искам само да те държа за ръка и да вървим заедно. Завиждам на Надя. Тя е такава щастливка. Може непрекъснато да бъде до майка си - да я гледа, да я докосва, да я гушка и да ù казва по сто пъти на ден „мамо” (най-прекрасната думичка - тази, която на мен завинаги ми е забранено да изричам.

Лягам си, ела насън, моля те!

За мама

(15.09.2001г.)

Здравей, мамо!

Отдавна не съм ти писала. Минаха повече от 5 години (5 години, 1 месец и 28 дни).

Аз съм лоша дъщеря, най-лошата! Обещах си никога да не те забравям, дори след 1000 години. Обичам те и винаги ще е така, но времето е безпощадно.

Случиха се много неща. Днес е първият ми учебен ден в гимназията. Страх ме е! Как ми се ще да си тук.

Научих се да свиря на пиано. Даже имах няколко концерта (4 в училище и 2 в София - в една хубава зала). Не се хваля, но казват, че съм добра. Чу ли ме? Знам, че беше там, усетих го. С мен си, нали? Не го заслужавам, но така се нуждая от теб.

  Мамо, трябва да ти призная нещо - забравих гласа ти! Можеш ли да повярваш? Мразя се за това. Търсих аудиокасети, на които те има записана, но нищо не открих. Само една твоя дума и ще те разпозная между хор от гласове, само една дума. Подредих албумче с твои снимки. Страх ме е, че и образът ти ще изчезне. Общо са 39, плюс две картички, които съм ти подарявала за 8-ми март. Толкова ми остана от теб! Раздадоха вещите ти. Все пак успях да спася една червена блуза и два златни пръстена, които не свалям от ръката си. Ако допусках, дори за миг, че ще те загубя, щях да запиша милиони филмови ленти с теб, за да имам отразено всяко твое движение, жест, мимика, звук. Щеше ли обаче да е достатъчно?

Животът е пустиня. Умът ми разбира, че си само спомен, но инатливото ми сърце не спира да пита „Кога ще се върне мама?”. Какво да му отговоря? Аз съм още тук и те чакам, браня те от прахта на времето, гледам към вратата, от която излезе, вслушвам се в тишината на празната стая, с надежда да те чуя.

За мама

(14.05.2003г.)

Не знам как да започна това писмо, мамо. Много време ли са 7 години? След около два месеца ще станат толкова, откакто те няма. Имам чувството, че беше вчера, но другите смятат, че било отдавна.

  Мамо, днес татко се жени! Никога няма да му го простя. Защо ме лъжеше, че те обича? Ако обичаш някого, си му верен до гроб, греша ли? Мразя го! Мразя и жената, която ще доведе! Искам да я удуша. Тя ще живее вкъщи, ще стъпва по пода, по който вървеше ти, ще седи на нашата маса, ще слага дрехите си в твоя гардероб, ще спи в леглото ти. Тук всичко пази частица от теб. Из стаите още се носи ароматът ти, усещам го. Кощунство е дори да диша този въздух. Това е твоят храм, а аз съм негов пазител. Не я ли е срам? Ами татко? Той глупак! Как може да те замени? Все едно си отесняло сако, изхвърля те и си взема друго. Да върви по дяволите! Никой не ни трябва. Ти само се върни и ме вземи, ще тръгна с теб навсякъде... Всички са предатели. Само аз устоях, само аз те чакам още, само аз няма да те сменя.

За мама

(18.07.2006г.)

Здравей!

Това е последното писмо, което ти пиша. Истината е, че дори не знам защо го правя. Коя си ти? Жена, която преди 18 години е забременяла, родила е, постояла е (колкото да се привържа към нея) и после си е отишла? Имаш ли изобщо правото да се наричаш майка? Остави ме, когато  най-много се нуждаех от теб. Бях изплашено малко дете, загубено в огромна, тъмна и страшна гора. Не знаех къде е изходът, не си взех даже камъчета, които да пускам по пътя, за мога после да се върна по тях. Имах теб и вярвах, че това е повече от достатъчно. Ти беше моят фенер,  карта, най-сигурната маркировка. Плаках, виках, молих те, обвинявах себе си и другите, проклех самия Бог, но ти не трепна. Всички ме убеждаваха да продължа, но дори когато разбрах къде е изходът, аз не помръднах. Десет години, напук на целия свят и на всяка логика, те чаках. Не дойде! Глуха ли беше? Толкова високо ли е Раят, че нищичко не чу? А може би така ти беше по-удобно?  Сигурно, излегнала се под дебелата сянка на вековни дървета, си се тъпчела с амброзия и слушала сладките песни на Орфей, докато аз преграквах от викове. Нямаше те на завършването ми в 4-ти клас, не присъстваше на нито един мой концерт, не беше с мен, когато кандидатствах в гимназия, когато се влюбих в грешното момче, когато приятелките ми ме предаваха, когато се карах с татко, когато получих двойка по химия, когато си счупих ръката, когато си избирах рокля за бала, когато ме скъсаха на изпита за Консерваторията...  В още колко други моменти те нямаше? Преброй ги, ако можеш, аз не искам. Писна ми да бъда лудата, която се взира в нищото и търси призраци. Не те искам, не ми трябваш! Дори да можеше да дойдеш днес, бих те изгонила! Махай се, махай се от мислите ми, от сърцето, от спомените! Вън! Отричам се от теб! Съжалявам, че някога съм те обичала! Сега те мразя, мразя от дъното на душата си! Даже най-свирепите животни не изоставят малките си. Не ми се оправдавай със смъртта! Една истинска майка би се преборила дори с нея, за да е до детето си. Сбогом! За мен ти не съществуваш!

                                          ***

-         Мамо, какво четеш?

-         Едни писма, които съм писала до баба ти,  след като почина.

-         Затова ли си плачеш? Липсва ти?

-         Тъжно ми е, защото с последното много съм я наранила.

-         Ами, извини ù се! Нали майките всичко прощават? Ти ми каза така, когато вчера се ядосах, че не ми купи обръч и те нарекох „лоша”.

-         Милата ми тя, толкова си ми умничка.

-         Аз ще ù напиша писмо от името и на двете.

-         Добре, съгласна съм.

За баба Яна

(1.06.2016.)

Мила бабо, мама се е държала зле с теб. Била е сърдита и е казала неща, които не мисли. Прости ù! Тя много съжалява и обещава, че повече няма да прави така!

Обичаме те оттук до небето и обратно!

                                                                    От:   Яна и мама Ина!

- Харесва ли ти?

- Прекрасно е!

- А как ще ù го дадем?

- Ще го сложим под възглавничката ти и тя ще го прочете през нощта, докато спиш. Хайде сега, бързо в леглото!

- О, мамо, искам да гледам едно детско.

- Никакви детски, утре си на училище!

- Сърдя ти се тогава!

- Хубаво, ще се сдобряваме сутринта!