3.12.2008 г., 23:10 ч.

За момента, когато Венера срещна Марс 

  Проза » Разкази
1215 0 2
13 мин за четене

За момента, когато Венера срещна Марс

На Лекси.

 

 

Алекс дълго стоя втренчен в тавана. Тъмните му очи не трепкаха, дори не се отлепяха от точката, в която бяха застинали преди часове. Може би беше някъде към полунощ, или пък вече се зазоряваше... Не можеше да определи. И без това нямаше звезди. Щеше да бъде студено и утре, както винаги.

         Коледният дух беше завладял всичко наоколо. Снегът бе затрупал прашните коли, лампичките се увиваха около клончетата на дърветата, хората се чувстваха някак щастливи, като от картичка, напръскана с брокат. И шикозен надпис. От онези, които пееха, щом ги отвориш.

         Щеше да е чудесно, ако Алекс си падаше по Коледите. Вече не му се струваше толкова хубава, беше изгубила целия си блясък. Както и петъците, както и съботните сутрини, както рожденния му ден. Всичко му се струваше прекалено отвратително, за да може дори да мисли... Но усмивките, това му липсваше най-много.

         Алекс се запозна с Рокси преди две години, точно в началото на декември. Рокси бе приятелка на Ем, която по онова време ходеше с най-добрия му приятел. Та, двамата се запознаха съвсем неочаквано, когато някой се изръси с цялата си тежест отгоре му, и успя да го събори по гръб върху ледената пързалка.

         - Ауч – каза тя.

         Алекс си помисли, че е хубава. Представляваше съвсем ниско и слабичко момиче, чийто рижи къдрици падаха върху зачервеното луничаво лице. Миглите й отблъскваха непокорните вежди, а на носа й се бе настанила огромна трапчинка. Повечето хора не намираха Рокси за красива, но той... той успя да открие всичко най-прекрасно още от първия миг, в който погледите им се срещнаха.

         - Ауч? – той я избута с неохота от себе си. Тогава беше само на петнайсет и момичетата все още му се струваха глупави същества, тъй като пубертетът бе в разцвета на силите си, а хормоните му все още бушуваха.

         - Хей, какво очакваш? – попита тя. Гласът й бе приятно дрезгав и леко момчешки – Извинение ли?

         - Ами, примерно? Все пак ако не бях точно тук – той махна с ръка към една точка на леда – щеше да си с разбита челюст. Най-малко.

         Рокси се засмя нагло. Алекс хареса тази усмивка... Помисли си, че трапчинките й са най-прекрасните трапчинки, които бе възможно някой да притежава.

         Мисли за нея цяла вечер, и цяла седмица след това. Беше странно, че тази невзрачна личност може да допадне на момче като него. Той бе баскетболна звезда, имаше лъскава черна коса и, по думите на всички момичета от училище, „убийствени” сини очи. Тя не притежаваше нито едно от онези качества, които имаха предишните му и потенциалните му бъдещи приятелки – дълги крака и голям бюст. Да, тези неща го интересуваха живо тогава.

         Той срещна Рокси отново на Коледа. Не бе свикнал да прекарва Коледите у дома, тъй като не бе никак приятно да слуша вечното мрънкане на странно защо не разведените си родители. Макар да си повтаряше, че да я срещне, щеше да бъде най-големият му кошмар, вътрешно бе убеден, че само ако я види за една малка частичка от секундата, само да зърне погледа й, времето ще спре и всичко ще се подреди.

         Алекс не бе убеден какво предизвиква това странно чувство в стомаха му.

         - Странен си – каза тя. Държеше в ръцете си голяма чаша с горещ шоколад, а рижите й къдрици този път стърчаха из всички посоки. Смееше се, а устните й синееха с интересен лилав отенък. – В смисъл такъв... Свободно ли е? В смисъл, стоиш и не правиш нищо. Разбираш ли, просто съществуваш.

         Той се намръщи.

         - И ти също съществуваш.

         - О, не. – тя се усмихна широко и леко самодоволно. Алекс се запита защо, след като тя не бе нищо повече от червенокоса парцалена кукла, навлечена с няколко тона безформени пуловери – Всъщност, аз пиша стихове, и пея, и живея здравословно, и така ще оставя нещо след себе си.

         - Аз пък играя баскетбол – съобщи.

         Рокси го погледна насмешливо, така че се наложи той да продължи.

         - Разбираш ли...

         - Рокси.

         - Да. Разбираш ли, Рокси, вече никой не чете.

         Това беше момента, в който тя стана и демонстративно напусна помещението.

         Интересно, но този, същият момент съвпадна с момента, в който тя се замисли, че Алекс има най-хубавите очи, които бе виждала някога.

         И точно тогава, хвърляйки си крадешком погледи иззад елхата, и двамата разбраха, че нещо се случва.

         Естествено, Алекс никога нямаше да забрави онази пролет. Снегът отдавна се бе стопил, а слънцето грееше необичайно силно за края на март. Дърветата цъфтяха приятно, а сред хората се бе появило едно такова мързеливо и любовно настроение, поради което не беше толкова странно да видиш пейките препълнени от целуващи се двойки, или да не намериш празна маса в кафенето, пак поради същата причина.

         Тогава, към края на март, един петъчен следобед, Рокси отмести поглед от тетрадката си към лежащия в краката й Алекс. Той беше просто прекрасен, полузаспал от приспивното слънце. Обикновено тя мразеше спорта във всички му форми и изключително ненавиждаше баскетбола като цяло, но изобщо не забелязваше този факт, след като Алекс обожаваше всички тези неща, които предизвикваха омраза у нея.

         Тя разроши косата му. Две години по-късно Алекс все още помнеше въпросното усещане, породено от допира на кожата й. Чувстваше се странно спокоен, чувстваше се в безтегловност. Като че ли... това беше странно за него, като че ли, ако този момент на божествено блаженство приключи, ще остане най-самотният човек на света.

         Не можеше да си обясни какво причинява странното потръпване в стомаха му.

         Дните им минаха добре. Беше твърде добре, и прекалено необичайно. Първо, Алекс не можеше да каже защо не може да престане да мисли за нея – тя бе прекалено различна, сякаш живееше на отделна планета. Нямаше и никога нямаше да има нещо общо с гримовете и високите токчета. Никой не разбираше, че всъщност точно от това бе имал нужда той през цялото това време...

         По-късно, същото лято, Рокси стоеше на брега на езерото, потопила белите си стъпала във водата – нещо, което повечето хора не биха направили от чисто хигиенична гледна точка. Носеше онази рокля, която Алекс обожаваше, защото беше бяла и дълга и я правеше да изглежда като момиченце. Той стоеше до нея – дължеше ръката й и я наблюдаваше с периферното си зрение, сякаш притеснен да не забележи, че сините му очи я изучават.

         - Гледаш ме – засмя се тя. Гласът й все още беше леко дрезгав, почти момчешки. – Защо?

         Алекс сви устни.

         - Хубава си.

         - Хубава съм днес? – тя обърна към него огромните си кафяви очи и примигна изненадано.

         - Всеки ден...

         Тя се усмихна, а той остана изненадан от думите, излезли от собствената му уста.

         - Хей, Алекс... – започна тя – Обичаш ли ме?

         - Да – кимна той и усети как някакво странно чувство в стомаха си. Не можеше да го обясни, не знаеше дори дали му харесваше. Сигурно се разболяваше. – А ти... обичаш ли ме?

         - Няма да ти кажа, че те обичам, защото е тайна – прошепна тя и побягна.

         И той тръгна след нея.

Като малките деца...

А времето си течеше. За Алекс. За Рокси. Времето, през което бяха заедно. Времето, през което бяха разделени. Времето като цяло, времето за всички. Някак прекалено бързо мина лятото и есента. След това дойде Коледа, но тя също си отиде прекалено бързо, неусетно изминаха всички онези прекрасни минути, часовете. Изведнъж, някъде през следващата пролет (която също бе толкова замайващо прекрасна както предишната, но този път нямаше кой да отбележи, че всичко е перфектно). Алекс затвори телефона бързо, след като чу гласа й. Някак си усети, че не иска да разговаря с нея в момента. Изненадващо защо онази тръпка в корема му бе изчезнала. Каза й, че трябва да учи. И да прави разни неща, които вече не помнеше.

Той, естествено, я обичаше, и със сигурност това, че не му се говореше с нея, се дължеше на факта, че със сигурност нямаше да му се говори с никой друг.

Обаче му се говореше.

Защото когато след половин час се обади Мег, русата красавица от фрунската група, той успя да се задържи на телефона. И успя да извади най-хубавата си блуза. И да я вземе от тях, за да я почерпи кафе.

Това бе първия път от толкова много време, когато Алекс осъзна, че може да откъсне мислите си от Рокси. И го направи с удоволствие още няколко пъти.

Защото Мег бе създадена за него във всяко едно отношение. Харесваше спорта и обожаваше да говори по телефона, слушаше неговата музика и се смееше на шегите му, вместо да ги обявява за глупави. Всички мислеха, че Мег ще бъде перфектна за него. Мислеше го дори той.

А всъщност, две години след инцидента на ледената пързалка, когато лежеше на леглото си вече с часове, Алекс все още не разбираше какво се бе случило. В главата му все още бучеше разговорът му с Рокси:

- Съжалявам... – каза й той един ден.

- За какво?

- Просто не мога. – пауза – Не ме мрази.
    Нищо, че тя го мразеше. И без значение, че той бе разбрал какво бе онова чувство в стомаха му.

Вече лежеше така цяла вечност... нямаше ли да падне гръм и да прекрати страданието му?

© Лин Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??