За нещата от живота

   Сънят беше страшен. Събуди се и не можеше да дойде на себе си. Това вероятно се дължеше на факта, че трябва да направи аборт. Сама си беше виновна. Защо ѝ беше Светлозар? Но любовта понякога не пита. Тя идва властна и неумолима, настанява се в сърцето и в душата ти, изпепелява те докрай. Не беше разумна тази любов. Но може ли любовта да е разумна? Куп въпроси измъчваха съзнанието ѝ…

   Работеше в голяма компания и беше добра специалистка, отдадена на работата си и отговорна. Той влезе в живота ѝ неусетно, някак на шега. Запознаха се още първия ден от постъпването му на работа. Имаше фини черти и отлично телосложение. Внимателен и усмихнат, той често я канеше на кафе през почивката. Тя харесваше тая непринуденост в поведението му, усмивката му, тактичността. Струваше ѝ се, че цял живот го е познавала. Знаеше, че е женен, че има две деца, но всичко оставаше на заден план.

   Така се започна. Последва тиймбилдинг, на който бяха заедно, и всичко тръгна толкова бързо и влудяващо. Понякога се питаше какво точно открива в него. Но този въпрос преминаваше за кратко време през съзнанието ѝ и отново я обземаше любовта – оная любов, за която беше мечтала и която беше чакала толкова дълго. Но фактът, че очакваше дете, поставяше нещата в друго измерение. Трябваше да говори с него сериозно. Беше ѝ обещал да се разведе, но времето минаваше и Светлозар нищо не предприемаше.

   Телефонът ѝ позвъня. Тъкмо навреме. Беше Светлозар.

   – Трябва да говорим! – това бяха първите ѝ думи, когато чу гласа му.

   – Ако си у вас, ще дойда веднага.

   – Разбира се, че съм вкъщи, събота е и още ми е рано за излизане.

   Светлозар никога не даваше обяснения на жена си къде ходи и с какво се занимава. Обичаше туризма. Често ходеше на хижа с приятели, а жена му трябваше да гледа двете момиченца – на осем и на десет години. Вярно е, че когато си стоеше у дома, се занимаваше с децата и те го обичаха, но в повечето почивни дни се запиляваше нанякъде и не даваше никакви обяснения. Жена му, слабичка и преждевременно състарена, в първите години от брака им страдаше и се опитваше да го промени, но после спря да се занимава с него и единственото, което ги свързваше, бяха децата. Не искаше и да научава за безразборните му връзки. Дори когато приятелки ѝ казаха, че излиза с Алисия, която бегло познаваше, си помисли, че ще съсипе и нейния живот.

   Светлозар вече знаеше, че Алисия чака дете от него, но някак си не можеше да приеме тази мисъл. Беше ѝ обещал, че ако това се случи, ще поеме отговорност, ще се разведе и ще се съберат, но много добре знаеше, че това няма да стане. Той обичаше децата си и удобството да живее с жена, която е престанала да се интересува от него, но гледаше момичетата, поддържаше къщата и готвеше вкусно. Светлозар не ядеше много, но държеше на хубавата и качествена храна.

   Алис го посрещна на вратата и двамата влязоха в хола на жилището. Обстановката беше приятна. Алисия обичаше красивото и всичко показваше изключителния ѝ вкус – мебели, подреждане, цвят на стените.

   – Какво ще правим? – зададе веднага въпроса си Алис.

   – Виж какво, не бягам от отговорност, но на този етап не мога да се разведа. Дъщерите ми са малки и имат необходимост от баща. Решението е твое. Ако запазиш детето, ще ти давам издръжка, но не можем да се съберем. Може би най-добре е да го махнеш.

   Той замълча в очакване да чуе решението ѝ, но Алисия също мълчеше. Не е лесно да се вземе такова решение. Тя стоеше замислена. Трудно ѝ беше да приеме тези думи от човека, когото беше обичала и още обичаше. Каква фалшива представа е имала за него. Но от друга страна за себе си вероятно е прав. Тя знаеше колко обича дъщерите си. И все пак в такъв момент той оставаше дистанциран и беше готов да пожертва този все още нероден живот. Лесно им е на мъжете, горчиво си мислеше Алис.

   –Това ли е последното ти решение? – тя произнесе думите убийствено бавно в очакване той да я подкрепи и да иска това дете, така както и тя го желае. Трябваше да постави край на фалшивия си брак. Разбира се, че ще продължи да се грижи за дъщерите си, но ще бъде с нея. Те бяха създадени един за друг – така мислеше тогава. Физическото привличане между тях беше невероятно, но явно, че само това не е достатъчно. Ако махне детето и продължи да се вижда с него, тя щеше да се поддава на тая страст отново и отново…

   – Нямам какво друго да ти предложа – добави Светлозар и отново замълча.

   – Тогава това е краят.

   – Алис, знаеш, че те обичам, но…

  – Разбираме любовта твърде различно. Може да си тръгнеш и аз нямам какво да добавя.

   – Ще го махнеш ли?

   – Решението при това положение е само мое. Искам да остана сама.

   Поиска да я прегърне на тръгване, но тя го отблъсна. Трябваше да преодолее чувствата си и да вземе решение за детето.

   Чак когато Светлозар си замина, тя се разплака. Всяка сълза беше израз на отиващата си любов. Стана ѝ по-леко. Ще задържи детето, но с баща му ще приключи завинаги.

                                                             Мария Мустакерска