Тази сутрин вулканът край града избухна със страшен взрив. Земята се посипа с пепел и слънцето изчезна зад плътни облаци. Реката бързо потъмнява и лава изпече земята. 

Писъците дойдоха почти едновременно. Без да се бавят, хората нарамиха каквато покъщнина и ценности можаха да вземат със себе си и напуснаха града. Стражата организира евакуация и удряше свирепо всеки, който се бавеше или застрашаваше околните. Държавниците бяха първи на опашката, убедени че нацията ще бъде обезглавена, ако им се случи нещо. Следваха ги търговци и занаятчии, гневни че изоставят труда и заплатите си, но оптимистични за бъдещи печалби. С повдигнати плащове неуверено подтичват учени и философи, чиито трудове изгубени в пламъците, задължително щяха да вкарат страната в нов златен век и вече замислят следващия си магнум опус. Подир тях крачеха поети и писатели, изпълнени с правдива мъка и през крокодилски сълзи записваха пътеписи и мемоари. Най-после бяха обикновените граждани. Гръбнакът на обществото е пречупен, но нищо - нали са живи, ще възстановят бъдещето си. 

И така градът остава празен. Вулканът с неговия тътен и лава замълчава. Всичко застива. Тревички и цветя бързат да цъфнат наново. Няколко свити фигури са слети с руините на града, обгърнати в черупка от лава. За някои хора отчаянието е единственият възможен изход.