Някога живеех вдън гори Тилилейски. За тези, които не знаят, горите Тилилейски са горите на остров Туле. Намира се на един ден път от края на Света и през лятото дневната светлина не се губи, можеш да си чистиш въшките от ризата и нощем. Е, днес в Туле няма гори, но мястото наистина съществува. Там, между другото, някога са живеели само богове, но от едно хилядолетие насам хората поемат земята лека полека и днес рядко се срещат божества. На Туле се живее добре и скучно. Вярно, от време на време се случват неща, които ти напомнят за потенциалната възможност за човешкия вид да се превърне в един изчезнал вид, предупреждават за това колко обичаме да си въобразяваме действителната ни стойност спрямо Природата - ще се разтърси земята, ама така че да се разцепи и ще погълне сътвореното от човека, или пък ще завие ураган, та ще отвее купените с кредити къщи, коли и самочувствие, или пък ще изригне вулкан да погребе странните ни напъни да останем във вечността, а за по-сигурно ще вземе да плъзне чума и внезапно разбираме, че драмата не е само вид жанр от видео обложка. То може би и затова местните гледат да живеят спокойно, скучно някак. Всъщност какво означава „скучно” – в техните очи ежедневието е динамично и разнообразно, изпълнено с романтика и естетика. Намират си, например, половинката в живота, сключват с нея договор за плащането на сметките, храната, планират децата, училището, организират публичен дебат за подредбата на свещите, на менюто, положението на вилиците и салфетките, обсъждат го със дипломиран специалист и сядат на „романтична вечеря на свещи”. На другия ден се анализира мероприятието, което е „изключително, незабравимо”, набелязват се дребните пропуски, за да могат да бъдат отстранени следващата седмица, когато по план се пада поредното „романтично преживяване”... Но има и какво да се научи от тилилейците. Няма криза или катаклизъм, който да ги извади трайно от равновесие, рядко си губят времето във вайкане и оплакване на положението, инициативата при тях не се изисква, а се предполага. Еднакво добре виждат ценното в деня и нощта, естествено е за тях да мислят за огъня и леда като за една субстанция. Туле е по-малка от България, но ако тръгнеш по пътищата им ще пристигнеш в някои от градовете за два пъти повече време, отколкото ще ти отнеме да прекосиш Европа. Не защото няма пътища, а защото като ги строели, гледали да заобикалят полетата, където живеят скритите хора – елфи, гноми, джуджета. Не е разумно да си имаш работа с тях, не дай боже да ги разсърдиш, я рибата ще ти откраднат, ту пък ще ти омагьосат брадвата, ще отплесне и ще се смъртоносно нараниш, или пък колата няма да запали, точно когато най-много ти трябва. В крайна сметка светът е толкова техен, колкото и наш! Но да запазим спокойствие, в днешно време ценностите бързо се сменят, и тая мъка ще отмине, слънцето на демокрацията завинаги ще прогони мрака на старите духовни ценности!

Вече живеех втора година вдън гори Тилилейски. Опитвах се да свикна с този непонятен свят. Освен, че учех в тилилейския университет, където навлизах в тайните на езика, налагаше ми се и да работя  на две места. Един ден се бях успал за училище и пристигнах в университета, когато лекцията бе наполовина изтекла. Реших да изчакам почивката, за да влезна в следващия час и отидох да „избия зъбите” на времето с чаша кафе. В кафетерията видях Люк, французин, който предната година посещаваше лекциите заедно с мен, но никога не си бяхме говорили. Аз не разбирах френски, нито английски, а пък местния език си беше и за двама ни нещо като болезнен запек. Все пак за една година понаучих говоримо английски, защото обясненията на тилилейската граматика в училище бяха на английски, пък и тренирах рядък боен спорт при един американец, ветеран от Виетнам, женен за местна, който за 10-на години живот в Туле бе научил само „да” и „не”. Неволята и този американец ме научиха да говоря american english с калифорнийско-шопски акцент. С бившия солдатин бързо станахме близки, имахме общи проблеми, все пак и двамата обичахме грубото селско увеселение „кютек”, бяхме чужденци и много, ама много, самотни. Ще попитате защо – ами чужденецът навсякъде си е немил, недраг, малко луд и непонятен. Всъщност за мен всички местни бяха луди. Бях се втрещил веднъж, когато моя братовчедка ми каза, че шефът на смяна в магазина, където работехме, я бил помолил да ми обясни „така че да разбера”, че не е редно да предлагам помощ на еди-коя си в склада. Бе, казвам, еди-коя си се мъчи като грешен дявол да качи 20 килограмов кашон с буркани върху стелаж на два метра височина. Дори не става дума за кавалерство, а да не си строши гръбнака, вместо с чедо, ще вземе да се сдобие с лумбаго! „Това е според теб, мили мой” – каза ми братовчедката с лице на покер играч – „за момичето е обидно да й предложиш помощ. Ние тук не правим така!” Ей, казвам ти, тия вкупом трябва да търсят психиатрично лечение, много квалифицирано!

Та се засичаме с моя бивш състудент в кафетерията. Бяхме сами в помещението и нямаше как да не се поздравим. Запитах го защо вече не посещава лекциите, а той ми обясни, че намерил работа в строителството. Нямал възможност да ходи в университета, но жена му, която също ми бе състудентка, ще продължи да учи. Този ден специално бил помолил да го освободят от работа, за да се погрижел за някакви документи и затова чакал Сандрин, т.е. жена му, да ходели до съответното учреждение. Въпросната Сандрин аз смятах за надута пуйка. Няколко пъти й кимвах в знак на „здрасти, ма, к’во става” като се срещаме и нищо – подминава ме сякаш ме няма, а цяла година сме в една група! Вероятно такива са французойките, неучтиви! Иначе, тя беше, както ще кажат в родата на баба ми, зáфатна мома – едра, стройна, кръшна в стана, сини очи, с черна коса на плитка. Такава плитка не бях виждал - дебела колкото китката ми, тежко паднала до под кръста. Дето се вика, мома като турски алтън, 24 карата меко злато! Само дето не беше мома, ами французойка!

Така в сладки приказки, кафе и бяло сладко мина времето до почивката. Като казвам бяло сладко, имам предвид, че и двамата пиехме кафето със захар, в количество като за компот, не че някой знае що е бяло сладко в Туле. Разбрах, че Люк се занимава с иайдо (вид бойно изкуство за фехтовка и стрелба с лък) и му предложих да пробва да пролее пот на нашите тренировки. Той се осведоми къде, кога и се разделихме по живо, по здраво.

Въобще не си правех илюзии, че ще го видя отново, хеле пък и на тренировка. Когато открих, че в Туле има едно единствено място, където се практикуваше моето бойно изкуство, отидох там с намерението да тренирам нещо, което практикувах от 6 години в България. Помолих един българин да се обади на американеца, да ми превежда, бях чул, че онзи живял и творил 15-20 години в Азия. След първите няколко тренировки американецът ми предложи да водя заниманията вместо него. Човекът си беше по нашенски откачен, а бе все едно израснал в Коньовица. Докато служел в Корея, ходел в някакво село, не много далеч от базата му, за да изучава изкуството от „извора”, а не пригодено за белите. Бил единственият чужденец и никой не го бръснел за слива, да не говорим че по тези места с удоволствие побийват американци, с повод и без повод. Веднъж така го опердашили, че човекът се проснал възнак на земята, опознавайки Нирвана в детайли, като между другото гръбнакът му се пукнал на две места. Излезнал юнак и не се отказал, продължил да се млати с корейските селяни и защитил 3 майсторски степени, но с времето, обаче, гърбът му все повече се схващал и губел подвижност. Уволнил се от армията, защото започнало да му отнема по 20 минути да се раздвижи, за да си обуе чорапите.

Като започнах при него, в клуба имаше 50-на човека, месец, след като поведох тренировките, останаха 7. Американецът искрено се забавляваше на методите ми и въобще не съжаляваше за намаляващия брой хора. А исках от тях да правят само каквото аз правя – нито повече, нито по-малко. Лигльовци!

Затова не хранех надежди, че Люк ще бъде от онези, които да издържат на темпото. Още същата вечер Люк дойде и следващата година и половина не пропусна нито една тренировка. Не само това, ами доведе и Сандрин да тренира. Тя, горката, нямаше ни най-малко желание или афинитет, но идваше заради него. Лека полека започнахме да се събираме у тях след заниманията ни, понякога само аз ходех на гости, понякога - половината клуб. Винаги имаше нещо много интересно за разказване или спорът ни не търпеше отлагане. Така разбрах, че Люк всъщност произхожда от богато семейство, потомствени барони или подобно, но не поддържа никакъв контакт с роднините си. По традиция, кръвта задължавала, трябвало да завърши военно училище с офицерски чин, висше образование, да усвои етикета за поведение и какво ли не още. Според него, обаче, благородният произход задължава човек да се погрижи за духа си, една цивилизация трябва да се мери по морала и духовните си прозрения, а не по техническите достижения, последните трябва да обслужват хората, само и единствено. За нас, съвременните люде, техническата революция представлявала по-скоро поробване на духа, защото онова, което науката е открила, отдавна ни е направило зависими, без шансове за лечение. Ние сме зависими от волята на тези, които ни продават електричеството, горивото, лекарствата, храната, водата, вече говорим за схеми на обвързване по повод на техническите достижения, а не за проблемите, които те биха разрешили. Затова днес хората нямат време, нито за себе си, нито един за друг. Реших, че Люк е поредния ексцентрик, който иска да оправи света, но какво да се прави, всеки си е башка луд. На едно от събиранията ни у тях отново се подхвана тази тема. Имах си някакви тегоби и хич не ми се слушаха подобни щуротии и исках да прекратя разговора.

- Слушай, Люк! Преди 10-на години тук в тази страна телевизията почиваше един ден в седмицата. Причината беше да могат хората да имат поне една вечер само за семейството си, да си разказват истории, саги и приказки, нещо което са правили от 1000 години. Сега няма и помен от тази традиция. Знаеш ли колко хора се интересуват действително от духовни ценности! Пренебрежимо малко. Да, всички уж се вълнуват и кършат някакви мисли, ама преди това трябва да са сити и доволни. Гладният гледа първо да натъпче червото, пък след това, ако му остане време, ще търси как да намести себе си в смисъла на живота. У нас казват: всяко чудо за три дни, а единственото чудо, дето остава завинаги, е как да си нахраниш децата и как да ги облечеш. И заради това чудо хората главица прекланят, че и вярата си сменят. Ако дойдеш с мен в България и започнеш да говориш за божественото у човека, за чест и достойнство, докато чакаш на опашка за олио и хляб (тогава в България бяха изчезнали повечето продукти от магазините), най-много да те погалят нежно по главата и да ти кажат: и този ти зор ще мине, Ваше Величество! Ама сит на гладен не вярва, не ти се е налагало да крадеш от глад, нито в сурата да си плюеш!

Това последното той не го разбра, май му го рекох на български. Но го усети. Каза:

- Аз за това говоря. Свободата е да избереш живота си, но истинската свобода е да избереш сам ограниченията в живота. Искам да кажа, че силният духом човек избира лишенията, не защото му е по-лесно да живее така, а защото избира да не е зависим от тях и въпреки тях. Това, за което говориш, та такъв е изборът на хората тук, на хората в България, такъв е и във Франция.  Всичко, свързано с този живот вероятно им харесва, иначе защо биха го избрали, защо биха го живели! Как може да се оплакваш от нещо и да не го променяш! На мен не ми харесва. Аз не искам да съм зависим от електричество, машини, петрол, системи на обучение, политика. Преди време стана огромна авария в електроподаването в САЩ, хората едва ли не се върнаха в каменната ера, абсолютно безпомощни да се справят без ток с каквото и да било. Те не са способни да оцелеят, ако нещо или някой реши да дръпне шалтера. Не искам да бъде определян моя избор от други вместо мен. Дълго време се чувствах чужд, дори в собственото ми семейство, защото не ме интересува живота, който те водят, те пък не харесват живота, който аз искам да водя.

- Значи какво, дай да запалим чергата на богатите, да дадем на бедните и всички да се извисяваме духовно! Абе, Люк, тая схема не работи, бе, утопист с утопист.

- Знам. Не мога да променям хората, но себе си мога. Дори и да се проваля, това е моят избор. Един ден просто се осмелих да повярвам в ценността на моята собствена свобода и воля. Това е причината да напусна семейството ми, това е причината да дойда и тук, вдън гори Тилилейски.

- Избор! Глупости на търкалета! - дори му показах с ръце как се търкалят глупостите, щото не знам как е „търкалета“ на английски. - Избрал си какво, да зарежеш семейните пари, да дойдеш тук, да виеш врат по строежите като общ работник, за да си зависим от същата система, само че на чужд език. Приличаш на онзи, дето си разбивал тухли в главата, защото, като пропусне да се мелне в малоумката, му ставало страшен кеф.

- Всъщност не съм зарязал парите, имам доста, но още малко трябва да събера!

Виж ти! Разказа ми човекът за последните си години, разказа ми го търпеливо. Учил в аграрен университет, за да разбере всичко за растениевъдството, което би му било от полза. Преди дипломиране напуснал, там за където бил решил да пътува, диплома не му трябвала. Набелязал място вдън гори Тилилейски, което е толкова забутано, че човек го достига след няколкодневен преход през почти непроходими планини и скали. Парите, които имал и продължаваше да събира, му били необходими да купи това място, да плати квота за риболов и животновъдство, един вид да откупи свободата си и да живее от собствения си труд и умения, респективно да умре от глупостта си, ако се окаже недостатъчно подготвен. А Туле е единственото място в света, където има реални шансове да бъде забравен от Бога, света и цивилизацията, природата е много подходяща.

- Ти, човече, си по-луд и от диво искърско говедо! – казвам – но ме впечатлява куража, с който се опитваш да преследваш мечтата ти. Обаче, не си сам, имаш жена, евентуално ще имаш деца. Как ще ги гледаш? Като ги вкараш в каменната ера ли? Сам каза, че истински свободният избира ограниченията си. Не е ли редно да избереш нормален живот за тях, съобразен с времето, в което сме, да се ограничиш сам в търсенето на твоята истина и да се концентрираш върху тяхната, ей тъй, заради тях? И то, понеже си благородник!

- Виж, това е като в изкуството, то съществува независимо от това дали участваш в него или не. Но ако избереш да си добър, избираш всъщност пътя на упоритата работа, на болката, на лишенията и постепенно установяваш, че именно тези неща те радват и придобиват смисъл, не фактът, че си добър. Оттук всичко остава в твоите ръце, дали ще го правиш или не, ето това е свободата ти, зависи само от теб и касае само теб. Абсолютно и категорично. Ако имаш спътници, какво правиш? Вършиш нещата вместо тях ли, или си с тях докато те следват този същия път, който и ти следваш, с всичкото съчувствие и любов, което споделянето поражда! Сандрин сама избира какъв път да върви, има своите причини, тя е моя спътник. Иначе, знам как да си произвеждам електричество, познавам култури, които могат да виреят успешно тук, не мисля, че ще живеем по-зле от който и да било друг фермер. А децата ми ще бъдат образовани по-добре от това, което някое училище може да им предложи.

В това не се усъмних, Люк притежаваше енциклопедични знания, а Сандрин беше завършила два университета – американска и френска литература.

След известно време Люк замина. Знаехме, че е отишъл да купува своя нов свят. При нас животът продължаваше такъв, какъвто си го познавахме – работа, тренировки, сбирките след тях. Сандрин се оказа пич, не някаква неучтива французойка. Беше толкова силно късогледа, че на метър от нея не виждаше друго освен мътни сенки, затова не отговаряла на моите кимания. Ако знаела, че я поздравявам, тя с радост щяла да ми кима насреща. Научих много неща за нея и Люк, за живота им преди и не преставах да се удивлявам. Не след дълго тя ми каза, че областната управа, която трябвало да узакони сделката на Люк, отказала да изпълни продажбата. Доводът им бил, че ако нещо се случи с тях двамата на това забутано място, никакъв спасителен екип не ще можел да се добере до тях. Грешката на Люк била, че им казал, че той всъщност точно това искал, да не може никой да се добира до него. Не помогнало и убеждаването, че сам може да се лекува, нито заплахи. Че как тъй ще легализират идеята да станеш Робинзон Крузо! А кой ще плаща данъци тук? Следващите две години не видях Люк. Сандрин ми казваше, че бил в Огнена земя, по склоновете на Андите, нейде из Шотландия – все търсел подходящото място. Прибрах се в България. Няколко месеца след завръщането ми получих писмо от Сандрин. Тя ми препращаше вести от Люк. Той пишеше, че дълго обикалял, буквално пропътувал света, докато попаднал в Чад, някъде в Сахара. Срещнал скитащи бедуини, които живеели в пустинята, волни като птици, горди древни войни, непринадлежащи никому, без гражданство. Позволили му да стане един от тях, приел Исляма и го посрещнали като брат. Беше щастлив. Казваше в писмото, че би ми харесало да съм като тях, завършваше с: „ако решиш, ела и ме намери, ще бъдеш добре дошъл!”

В своето писмо Сандрин пишеше, че се е завърнала в Париж, намерила си работа като учителка. Не каза защо са се разделили, не исках и да знам, важното беше, че тя искрено се радваше за Люк, точно както и аз.

Повече от 15 години минаха оттогава. Случайно открих в интернет родословието на хората, които преди 10 века са населили Туле. Били са кралски родове, които прокудени със сила от родните им места, са търсели нова земя, търсели са свободата. И аз съм техен потомък! Оглеждам се да видя къде живея. Чудя се какво мога да променя! Май трябва да запиша аграрен институт и да намеря някое затънтено селце в България. Кръвта задължава! Ако пък решиш, ще бъдеш добре дошла!