Приказка за някакъв предмет и огледало

(приказка за възрастни)

“Аз просто отчаяно се нуждая понякога да се случи нещо извън

обичайното, нещо необикновено, необяснимо” – Макс Фрай

     Истина ви казвам, вие знаете ли, че да се измисли тема за приказка е много просто нещо? В крайна сметка в приказка може да се превърне практически всяко едно повествование, ако се съумее да се постави в неговата основа аксиома за съществуването на чудесата и се прогонят зад вратата наглите зверчета-обосновчета, които обичат да се притаяват в устните кухини на самодоволните критици. “Обоснови се!.. Обоснови се!” Аха, мънички твари, ей сега ще ви дам едно обоснование… Във всяка приказка има своя координатна система. По-точно, координатна система на разказвача, или, по-скоро, неговото душевно състояние, затова критиците могат да отидат в гората да берат гъби. Как каква гора и що за гъби? Ами вълшебни, където техните вътрекухинни питомци, въпреки името, не могат да обосноват факта за своето съществане и се превръщат в нещо друго (да го наречем с прости думи – стационарни паразити). В края на краищата, състоянието на душата – е нещо такова... а-а... е-е... как да го нарека... абе, нещо нестабилно. Лимитът на изходящата функция по време при константния вход отива някъде в бекрайността, виждате ли.

     Та значи така, вярвате или не, но да се измисли тема за приказка, пак казвам, не е твърде сложно нещо. Ето погледнете: аз искам да ви разкажа историйка за един самотен програмист. Какво, у мен липсват идеи? Е, ама как така? Мога, например, да се опитам да ви разказжа за това как на програмиста веднъж му се присънил един негов стар недописан проект и как същия тоя помолил да го допише, а когато оня другия се събудил, отбелязал този сън като факт, но скоро забравил за него, и как на компютъра всяка следваща полунощ започнали да изчезват последователно неговите текущи постижения и заработки.

     А още е възможно да се измисли приказка за това как програмистът, от чувство за самотност, се сдружил с някакъв си вирус, оценявайки по достойнство виртуозността и находчивостта на неговия автор. Така същият този вирус, в замяна на съхраненението на неговия намагнитен живот върху твърдия диск и с пълен достъп до мрежата, започнал да тласка към компа на своя гостоприемник девойки, които биха могли да се харесат на самотния програмист, с всяка там полезна информация за тях, която незабелязано и деликатно му подбутвал на работното бюро под формата на текстов файл: например, за коя кино-премиера тя се “утрепала” вчера да търси билети, но така и не е успяла да намери време и място, за да отиде и изгледа филма; над какви лабове по Информационни системи в Икономическия университет тя болезнено и напразно вече трети ден си “бъхти” нежната главица. А той, виждате ли, се оказало, че на миналата работа тази програма я бил разнищил открай-докрай и сега би могъл да ѝ съдейства с някаква помощ... е, не “безвъзмездно”... а с известни уговорки... досещате се какви.

     Също още бих могла да ви разскажа за беседите на самотния програмист с неговия кактус. У тях винаги се намираше нещо, за което да си поговорят – те имаха толкова много общи неща, тъй като и двамата бяха израснали основно пред компютъра. Понякога на програмиста му се струваше, че започва да полудява, разговаряйки си с бодливия саксиен “таралеж”, но кактусът побързваше да го успокои като го съветваше повечко и по-често да поспива през нощта.

     Честно казано, в момента само при мисълта се усмихвам широко и се опитвам, макар и с известно затруднение, да ви разкажа някаква сериозна приказка за един самотен програмист и неговия домашен питомец – хамелеона, който веднъж успял да се маскира така успешно върху клавиатурата, и то добре до такава степен, че клетият програмист два дни не можеше да го намери. Ужасно смешна история, само дето... жалко малко за програмиста. Как защо? Ами защото, в крайна сметка от него и последната девойка си тръгна... Така че още по-жалко, тъй като тя, милата, ама наистина, се оказа изключителна глупчка. Че от кого, мислите, се изплаши толкова много хамелеона, та взе и се замаскира до неузнаваемост? М-да... щом като една глупава жена успя да проумее колко е безнадежно да се живее с нашия програмист... Е-ех, какво да ви разправям повече! 

     Всъщност, малко се поувлякох... а трябваше да ви говоря за Истината... А вие знаете ли, че е възможно да се разскаже приказка за някакъв предмет и огледало? Съвършено за някакъв и всякакъв. Ето, вижте: веднъж Някакъв си Предмет решил да се поогледа в едно огледало – приискало му се да стане някак по-определен предмет, да узнае просто истината за своята същност, да опознае накрая себе си, еми... и тем-подобни неща. Приближил се той до огледалната повърхност, знае, знае, че огледалото не лъже, а горкото Огледало погледнало на него и не могло да разбере как да го отрази: всичките останали предмети били като предмети – и да ги наречеш било възможно, и да ги опишеш – също. А тук – нелинейна ситуация. Смутило се Огледалото, че вместо отражение на този Някаквъв Предмет му показало някакво размито петно – не трябвало съвсем да го игнорира, заявявайки, виж, прозрачен си като въздух – та така било възможно и съвсем да го обиди. Започнал Някаквият Предмет да се взира в замъгленото насреща му петно, търсейки очертания и цвят в неопределеното, смътно като утайка отражение, което приличало по-скоро на удар с четка отблизо на импресионист, а Огледалото със същото такова отражение се вглеждало в него – и с подобна цел, принципно казано. И прониквали те един в друг със своите погледи все по-дълбоко и по-дълбоко (моля, без други асоциации – LoL), докато между тях не преминал някакъв човек и не видял себе си в безкраен коридор от отражения. И разбрал тогава Някаквият Предмет, че той също е огледало и може да отрази същността на когото и както му е изгодно... И това, навярно, било чудесно.

     P.s:  “(@,@)” ¯\_(ツ)_/¯ ♫ღ.*•°

=== === ===

© Tyto ALBA