„Забранено за българи“

   Чуваше се моторът на готовата за потегляне кола. Валеше ситно, на дребни капки.

– Къде си понесъл тази чаша с вода, татко?  Навън е мокро, след дъжд.

– Небето плачи дъще, като душата ми! А водата в чашата е за вас, да е  на хаирлия, за където  тръгвате, да са ви отворени вратите- възрастния мъж ливна със замах водата от чашата, а нея я счупи- за здраве и късмет да ви е!- после продължи- Бог има, ама той помага на тия, дето не мерят сили с Него! За това, по- кротко и умната!

– Ей тате, всичко ще бъди добре, на всякъде хора живеят, няма страшно, само “ Марийка“ да издържи! - Явор беше кръстил колата “Марийка“, че то всеки ден, през ден лягаше под нея, все я човъркаше за нещо, все ремонт ѝ правеше...

– Дядо...аз пак ще дойда- провикна се Гошко от отворения прозорец на колата- не се страхувай, дядо!

Тръгнаха.

Дълго време след тях гледа бащата на Зорница с вдигната високо ръка, за кураж и подкрепа на децата си. Стоя така, докато колата се скри от погледа му. Стоя, с вдигната ръка, като молитва към Бог...или да “ подпира“ облака да не се излива повече дъжд. След това ръката му, рязко се пречупи в лакета и с изпружени пръсти и свит палец , докосна челото му. Сякаш казваше - “ И сам войнът е войн! “

   Пътят се извиваше...Като колан опасваше планината. “ Марийка“, колата напредваше безотказно по него. От радиото звучаха италиански песни! Само италиански!

– Е... Яворе, я погледни! Планината е във формата на лъв, а сега главата му ни гледа!  И виж, виж, има дупки в нея, стои като плат, наяден от молци...сякаш са скални манастири...Ама виж де...тук има отбивка за някакво градче  в подножието...нека отбием...

– Зори, карам сега, изнервено ми е! Сине,- търсеше съчувствие и помощ от Гошко. баща му- другите жени гледат витрините с дрехи по магазините, а майка ти, дупките по скалите...ама и аз един късмет имам...- но със свободната си от волана ръка, придърпа Зорница към себе си - нали си виждала, скални манастири и в България има!  “ Аладжа манастир“- около Варна, “ Костадиновски манастир“, “ Мадарския манастир“ - около Шумен, “ Ивановски манастир“ около Русе, все от Х век...в скалите...

– Моля те, моля те- продължаваше да настоява Зорница, като за да го омилостиви, се наклони към него и  го целуна бързо по съсредоточеното му в пътя лице.

Явор беше дал вече мигач за завой! Извън магистралата, на около 10, 15 километра от нея, се белна табела с надпис “ Celle di Bulgheria “ !

Зорница радостно извика

– България!  Виждаш ли? Градът се казва Челе ди Булгерия! Видя ли? Добре,  че зави!  Сигурно града не е далече!

– Мамо, тук отново ли е България? - попита неразбиращо Гошко, който се беше свил на задната седалка между множеството одеала и ръчен багаж.

– Не, не миличко, сигурно е частица от България!

Детето продължаваше да не разбира, но повече не зададе въпроси. Колата беше спряла, а баща му с яд се мъчеше да я запали отново, за да продължат.

– Видя ли сега? Зори, заради твоите прищявки! За да гледаме издълбаните дупки в планината! Нещо стана на “ Марийка“. А  бензин има!

В този момент, покрай тях мина кола. Спря. Човекът излезе от нея и се запъти към спрялото по принуда семейство. Със знаци и “ разговор“ с ръце, се разбраха ! Колата с регистрация Bg , е блокирала!

Мъжът извади от джоба си телефон и набра някакъв телефонен номер. Обясни, отново с ръце, че след 15, 20 минути ще дойде пътна помощ и ще им помогне да придвижат колата до градчето. Celle  di Bulgheria! Докато в автосервиза ремонтират колата, те могат да разгледат градчето, а за вечерта, има хотел! “ Алцек“ се казва.

– Еха...Алцек, той не беше ли един от братята на Аспарух, петият син на хан Кубрат, а Зори? А планината как се казва?- с изненада и невярващо, попита Явор.

– От  V I . VII - век, все е България! 

Дойде колата на пътна помощ! Без италианеца, всички седнаха в кабината на шофьора и с “ Марийка“, натоварена отзад, потеглиха към  Челе ди Булгерия!

Бронзова статуя, с надпис “ KHAN ALZECO  “, ги посрещна в средата на градчето! 

Смрачаваше се. И тук имаше щурчета. Пееха! На италиански!

Отсреща, в ресторантчето, стоеше не много млада жена, облечена в рокля, обточена с много познати шевици...може би, български...

– Моето псе! Моето мъничко псе- говореше жената и милваше по главата огромното куче, което стоеше до нея доверчиво, обточило тяло като планината България, в Италия...