„ Забранено за българи! “
Произведение от няколко части
-
1227 8 24Проза » Разкази
-
1432 9 19Проза » Разкази
-
1132 6 19Проза » Разкази
-
1056 4 15Проза » Разкази
-
1092 3 11Проза » Разкази
Лятото дойде. За някои от нас това е хубаво, а за други...по- малко...
Масата, в средата на стаята бе сложена, готова за вечеря! Имаше най- важно хляб. От чиниите ароматно се издигаше парата от току- що сварения и сервиран боб.
– Татко, заповядай! Яворе, вземи детето и идвайте! Вечерята е готова!
Насядаха всички около масата и баща ѝ се присегна да вземе от хляба, но младата жена го изпревари с думите си
– Я, я, да се посместим малко! Гошко, примести се по- близичко до дядо си, или ела към мене! Да направим място!
– За кого? Чакаме ли някого?- обади се Явор, съпруга на Зорница.
– За мъртвите!
– Ела Гошко към мене, ела да има място и за баба ти, тя... - и погледна към стената, където висеше наскоро сложеният там кръст.Той, кръстът се беше появил неотдавно в този дом на военен офицер, вече пенсионер. След смъртта на съпругата му и майка на Зорница...
Ядяха мълчешком, дори и малкият Гошко не се обаждаше. Така се хранеха, сякаш изпълняваха някакъв неписан ритуал...
– Направила съм баница- прекъсна тишината Зорница- и дребни сладки, ама те...сбърках нещо в рецептата...
– Нищо, нищо! Дай ми от тях, сбърканите!- каза баща ѝ и продължи вече почти мърморейки, докато младите се готвеха да излязат от стаята- Не правите хубаво! Оставяте ме съвсем сам, точно сега...Яд ме е, че вземате и детето с вас да се блъска, по пътищата...Ама решили сте...така да бъди...ако съм жив...ще ви посрещна...А аз...и сам войнът е войн...
– Татко, не се сърди, ние пак...- каза Зорница, като понечи да прегърне баща си, но той с жест я отблъсна от себе си.
– Нищо, вървете! Каквото е писано, това ще стане!
Зорница го погледна, но нищо не му каза. Изненадаха я последните му думи. Баща ѝ беше суров човек, корава душа, а сега... А така ѝ се искаше да го прегърне, да докосне, понапълнялото му от годините тяло, да се извини, за мъката която му причиняват, но не посмя...
Влезе в другата стая. Там я чакаха готови за пътуване, два куфара, два чадъра и много, много мечти...
Малкият Гошко беше заспал, прегърнал под леката завивка любимото си мече. Усмихваше се на нещоси, но спеше, дишаше равномерно...какво ли сънуваше...
Зорница влезе и в другата стая, при Явор. Внимателно легна до него. Внимателно, за да не наруши спокийствието на блаженно излегналото му тяло. Но когато спря да шава между завивките и се отпусна на свой ред да чака съня да влезе и под нейните клепачи, почувства ръката му върху талията си. Беше топла, галеща, нежна, подканяща за близост...
Тръпки минаха през цялото ѝ тяло. Устните им започнаха сами да се търсят! Страстно! До болка! Любиха се! Като че ли за последно! Сякаш се сбогуваха с нещо...
Някъде от вън, в тишината, се чуваше самотната песен на щурче...
– Трябва да заспиваме, скъпа! Път ни чака...
– Да...със слънцето...след слънцето...- прошепна Зорница и се отпусна в прегръдката на Явор. Умората и сънят, бавно се спускаха и затваряха очите ѝ...
Само щурчето...унасяше с мелодията си...сливаше се с ритъма на сърцето ѝ...
Фигура на висок, слаб мъж, облечен в дълга, закриваща краката му бяла риза, се надвеси над нея. Протена ръка към очите ѝ и ѝ каза с благ тон, но твърдо
– Ще ги извадя! Без тях ще виждаш по- добре! Ще имаш други очи! - гласът му, пораждаше доверие...
Зорница се събуди веднага! Сънят ѝ не я изплаши, но я озадачи.
Но каквото и да означаваше... ако е писано- ще стане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румяна Друмева Всички права запазени
