10.04.2024 г., 6:30 ч.

Забързан 

  Проза » Разкази
117 2 3
5 мин за четене

 

Днес съм ужасно зает. Шефът ми е дал десетки задачи, които няма как да свърша дори за седмица. Направо ми е бръмнала главната, още повече че едни клиенти ми късат нервите. И, естествено, се обажда леля ми с молба за услуга. Трябва да взема някакви документи от болницата, в която е лежала преди месец. Иде ми да я отрежа, ама няма как, ще се обиди.

Веднага започвам да правя сметки за времето. По петнайсет минути път в двете посоки, значи при малко късмет ще отметна ангажимента за половин час. Шефът се мръщи, като разбира, че ще се занимавам със странични неща. Да не си мисли, че ми е приятно! Не възразява, защото знае, че съм най-добрият му служител.

Пак няма да имам време да обядвам. Изхвърчам от офиса и се отправям към колата. Някакъв идиот ме е затворил, та се налага да го викам от близкия магазин. Забавяне с десетина минути. Неприятно.

Светофарите сякаш са се наговорили да ми се облещват в червено, когато се приближа. Заболява ме главата от напрежение.

Най-накрая пристигам в болницата и хуквам нагоре по стълбите, защото нямам нерви да чакам тъпия асансьор.

Влизам в отделението и обяснявам на една сестра какво ми трябва.  Тя ми казва къде да отида и кого да търся. Обаче човекът го няма. Налага се да чакам. Направо ми призлява. Крача напред-назад из коридора и си мисля какви фалове могат да станат в работата, докато ме няма. Яд ме е, че не отказах на леля. Какво й пречеше към друг да се обърне за помощ! По дяволите!

Тръшвам се на един стол и правя опит да се успокоя. Но в главата ми като пчели жужат  тревожни мисли. Вадя телефона си и провеждам няколко разговора с недоволни клиенти. На косъм съм от това да се разпсувам.

По едно време забелязвам, че към дъното на коридора, където има прозорец, се тътри жена, увесена на патерици. С гръб е към мен, така че не виждам лицето й, но изглежда е млада – слабата фигура и дългата черна коса ме навеждат на това предположение. Млада, млада, но се движи като грохнала старица. Незнайно защо я заглеждам.

Облечена е в болнична нощница, която не е особено чиста. Левият й крак е в гипс от глезана нагоре, май чак до слабините, но тя може да стъпва на него, понеже коленото е обездвижено в изправено положение. Босите й стъпала са обути в джапанки.

Придвижването й е адски бавно, мъчително за гледане. Премества патериците леко напред, после се подпира стабилно на тях и затътря гипсирания си крак, увенчан отдолу с протъркана джапанка. Десният й крак не е превързан, но изглежда дори още по-немощен – огъва се в коляното й глезена, сякаш е направен от пластилин. Оголената пета потрепва и се криви, стъпалото всячески се опитва да се измъкне от отворената обувка. Жална гледка.

Колкото аз съм бърз, толкова тя е бавна.

На всичкото отгоре тялото й постоянно е наклонено настрани. Струва ми се, че крехкият баланс всеки момент може да се разпадне.

Къде е тръгнала? Защо не си лежи в леглото, а се мъчи. Ако падне, сигурно ще се пребие. Защо изобщо са й позволили да излиза в коридора!

 Тя продължава да се тътри, пухтейки от умора, с „умопомрачителната“ скорост от един метър в минута. Ръцете й треперят върху дръжките на патериците.  

Чудя се дали да не отида да й се накарам, или да помоля някоя сестра да вземе мерки.

Тогава ми хрумва, че тя успява да пази равновесие само защото левият й крак има някаква стабилност заради гипсовата превръзка.

Ако тя падне, аз ще съм виновен, защото не съм реагирал! Не ми стигат купищата проблеми, ами сега и това!

Скачам от стола и изтичвам до нея.

– Извинете, имате ли нужда от помощ? Да извикам някого от персонала…

Тя се олюлява леко и се заковава на място. Завърта глава и ме поглежда стреснато. Наистина е млада, едва ли има трийсет години. Страдалческа гримаса разкривява меките черти на симпатичното й лице.

– Ох, стреснахте ме. Аз… аз ще се справя, няма проблеми.

– Не ми изглеждате стабилна.

– Нищо, нищо. Искам да продължа, да стигна до прозореца.

– Защо?

– Ами така, месеци съм лежала… просто искам да видя… слънцето… дърветата. Толкова много време…

– Добре де… ще помоля някой да ви сложи в количка. Защо трябва да се мъчите?

– Вие не разбирате… Аз… за мен е важно да съм права, да вървя, да се чувствам като нормален човек. Бях със счупен гръбнак. Три операции ми направиха, може още една да се наложи – говори задъхано тя. – Но вече не съм парализирана, поне не напълно. Искам да се боря, трябва да се боря. Моля ви, не викайте никого. Ще ми се карат. Умолявам  ви!

Отстъпвам крачка назад. Объркан съм.

 – Все пак…

Тя махва с ръка, усмихва се трогателно мило и продължава по тежкия път към прозореца в дъното на коридора.

Аз стоя и наблюдавам бавното й придвижване.

Минута по-късно, тя спира, поглежда през рамо и казва:

– Усещам ви, разбирам ви, по някакъв странен начин, но… за бога, не бързайте. Аз бързах, с колата. Работа, работа, работа. Превишена скорост, катастрофа, и ето на, стигнах до това положение. Просто… дойде ми отвътре да ви споделя това. Извинете!  

Тя продължава да мъкне полупарализираното си тяло към заветния прозорец, а аз се отзовавам на повикването на една медицинска сестра, която размахва документите, за които съм дошъл.

Въздъхвам с облекчение на излизане от болницата. Чувствам се като след събуждане от кошмар.

Шефът се обажда, мърмори. Клиенти се обаждат, недоволстват. Пак съм в месомелачката.

С бърза крачка се отправям към мястото, където съм паркирал колата. Мозъкът ми е задръстен от безброй мисли. На кръстовището светофарът за пешеходци свети червено, а аз бързам, мамка му! Няма никакво движение, така че… тръгвам да пресичам, за да спестя минута-две. Изведнъж нещо ме принуждава да спра. Нещо, незнайно какво. И в този момент един мотоциклет, който не съм успял да забележа, профучава на сантиметри от мен. На косъм!

Тогава осъзнавам, че думите на жената, която вероятно все още не е стигнала до прозореца в дъното на коридора, са ми спасили живота.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??