Днес съм ужасно зает. Шефът ми е дал десетки задачи, които няма как да свърша дори за седмица. Направо ми е бръмнала главната, още повече че едни клиенти ми късат нервите. И, естествено, се обажда леля ми с молба за услуга. Трябва да взема някакви документи от болницата, в която е лежала преди месец. Иде ми да я отрежа, ама няма как, ще се обиди.
Веднага започвам да правя сметки за времето. По петнайсет минути път в двете посоки, значи при малко късмет ще отметна ангажимента за половин час. Шефът се мръщи, като разбира, че ще се занимавам със странични неща. Да не си мисли, че ми е приятно! Не възразява, защото знае, че съм най-добрият му служител.
Пак няма да имам време да обядвам. Изхвърчам от офиса и се отправям към колата. Някакъв идиот ме е затворил, та се налага да го викам от близкия магазин. Забавяне с десетина минути. Неприятно.
Светофарите сякаш са се наговорили да ми се облещват в червено, когато се приближа. Заболява ме главата от напрежение.
Най-накрая пристигам в болницат ...