Задушница

              Задушница е времето, в което близките на мъртвите ходят до гробищата, правят помен и се молят за прошката на починалите. Всеки знае, че има четири Задушници, но за малцина е ясно, че на само една от тях душите от Рая и Ада могат да напуснат вечната си обител и да се върнат за един ден обратно на земята, за да видят своите близки. Те нямат право да напускат пределите на гробищата, в които са погребани и за това всеки път се събират около входовете на големите железни порти, чакайки да бъдат посетени. Една от тези души е баба Илинка. Тя и другите чакаха още с първите лъчи на слънцето появата им. Малко и голямо – всяка душа бе там да посрещне и изпрати близките си. Хората започнаха да прииждат един след друг още от ранни зори и до обяд почти всички от обитателите на гробището бяха посетени от своите близки. Извърши се пространният молибден за успокоение на душите, раздаде се подсладено жито, дребни сладки и соленки, преля се вино и всичко, на където и да погледнеш, беше пълно с печални и  изморени, които образуваха по-гъста тълпа и от тази на селските пазари. Разнасяше се глъчка от шумни разговори и спорове, хората се виждаха със близки и познати и не след дълго всичко заприлича  на селска седянка. Минаха няколко часа и в късния следобед вече едва неколцина бяха останали да чакат около портата. Почти на куп дойдоха и останалите закъснели семейства. Баба Илинка остана да чака сама. Тя стоеше по средата на пътеката, на около двадесетина метра от входа на портата, а краката ù трепереха от възрастта и усилието, което ù се струваше, че тялото ù изисква само, за да стои право. Не че не можеха да я държат краката, това бе останало просто като навик от дните, в който тя беше още жива. Можеше да си спомни всичко, целия си живот, всички емоции, но вече не я вълнуваше нищо физическо, но дори сега тези емоции и се струваха толкова реални, колкото тогава. Стана привечер. Слънцето бавно взе да се спуска към хоризонта. Тя въздъхна. Очите ù се напълниха със сълзи, които покапаха по сбръчканото ù старческо лице. Другите души се бяха върнали, а скоро и тя трябваше да ги последва. Със приближаването на залеза сърцето ù все повече и повече се свиваше и се изпълваше с тъга, защото знаеше, че когато слънцето залезе, ще трябва да се върне обратно. Единствена тя бе останала да чака и само нейните роднини не се бяха отбили да запалят свещичка на гроба ù. Баба Илинка се натъжи още повече и сведе поглед. Последните слънчеви лъчи си играеха на пребледнялото ù лице. Тя се обърна и с бавни, тежки стъпки започна да се връща обратно. Тежеше и така сякаш краката и бяха от олово. Винаги се бе страхувала, че един ден всички ще я забравят, че на единствения „празник”, в който ù бе позволено да дойде, макар и за малко, за да ги зърне, нямаше да се появи никой. Сълзите се стичаха, а тежките ù ридания пробиха бариерата, разделяща двата свята и обезпокоиха живите, които сновяха наоколо.

              Чу се бръмченето на кола, а след това и весел детски смях се прокрадна между старите високи дървета, намиращи се при гробищния паркинг. Старицата се спря, обърна се, а очите й се изпълниха с надежда, когато погледът ù се падна на порта. От там се показа дете, а след него млада жена с бебе на ръце, подкрепяна от съпруга ù. Бабичката се усмихна и лицето ù засия от щастие. Макар и с последния лъч светлина тя успя да ги види. Ангел с бели одежди се спусна от небето, за да я върне обратно, но се спря, когато видя щастието огряло последната мъртва душа на земята. Застана до баба Илинка и я остави да им се порадва с поглед, след което я хвана нежно за ръка и я поведе обратно на небето.