Казват, любовта трае 7 години. Толкова била нейната давност и това е максималния период за просъществуването й между двама души. Питам се, щом след десет месеца се чувствам по този начин, как бих оцеляла още 6 години.

Любовта е тъпотия. Най-нечовешкото мъчение за една душа, което може да съществува в този и без това гнусен свят. Кой Бог би позволил създаването на тази неконтролируема болка и що за парадокс, обикновено влизаме в църквата и палим свещ с молба именно да срещнем Нея.

Молим се, някой да връхлети в живота ни и да го обърне наопаки. Да се привържем и от този ден нататък, неговото щастие да се превърне в наша цел, издигната над нашето собствено. Ставаме емоционални слуги на друго човешко същество, което най-често издигаме на пиедестал и му приписваме вълшебни, рицарски качества, които естествено той не притежава. А, най-лошото е, че когато заблудата падне, прогледнем и видим човека отсреща, че е именно онова, което никога, никога, никога, никога не сме си мислили, че ще приемем за половинка – вече е късно. Ти го обичаш и се е впил в плътта ти и въпреки, че връзката ви е особено токсична за теб, не можеш да си тръгнеш. Или си тръгваш, но се връщаш с подвита опашка. Защо? Защото обичаш.

Защото това шибано чувство те кара да си мислиш, че света ще свърши, ако започнеш живота си отначало. Страха от болка замъглява съзнанието ти. Толкова много те е страх, че пак ще си сам, че започваш да правиш компромис след компромис. В крайна сметка пак те боли, но те боли докато знаеш, че все по някое време вратата на апартамента ще се отвори и половинката ти ще се прибере и ще те прегърне. А, тази мисъл може да успее да те утеши, стига да потиснеш факта, че и тази вечер той ухае на чужд парфюм.

Няма нищо по-скапано от това да се престрашиш да споделиш страховете си и да получиш в замяна празен поглед и репликата “според мен, много мислиш”. Не само, че човека до теб не показва желание да направи компромис, за да ти помогне да се чувстваш по-добре, ами даже и не прави елементарен опит да чуе пропитите ти с мъка думи, твоята тиха молба към него да ти даде надежда, че някой ден всичко ще се промени и ще бъде наред.

Но няма нищо да бъде наред, защото успя да прецакаш всичко и връщане назад няма. Нямаш дом – живееш с гаджето, а в твоя апартамент е майка ти, с която живеенето няма да бъде по-лесно и приятно заради всички причинени травми от детството. Имаше една приятелка, която започна да използваш за психотерапевт и след половин година тя просто вдигна ръце от неблагодарния ти задник и те остави да си поемаш сам последствията от глупавите ти решения. Работата ти не е особено добре заплатена, освен това здравето ти куца и като нищо може да ти лепнат едноседмичен болничен престой, за изследвания, които да докажат рак.

Скапаното е, че седиш и търсиш в интернет антидепресанти без рецепта, сякаш това би решило проблемите ти. Ами, не, няма, но продължаваш да ровиш, защото имаш чувството, че сърцето ти ще се пръсне.

Даже няма с кого да излезеш да се напиеш. До припадък. За миг поне да забравиш за цялата помия. Тънко гласче ти напомня, че живееш на 17 етажна сграда и люка на покрива е отворен.

Обаче и за това не ти стиска, защото си скапан страхливец.