9.06.2009 г., 17:08 ч.

Загубеното чувство 3 

  Проза » Разкази
710 0 3
4 мин за четене

Кошмар или сън бе това Глава III

 

“Не се плаши, ако трябва да се сбогуваш. За да има нови срещи, първо трябва да има сбогуване. А щом сте приятели, непременно ще се срещнете, било след броени мигове или след няколко живота.

Ричард Бах

 

 

Отново съм там, тази къща от детството ми. Стоя пред величественото стълбище, което се разделя в две посоки и поражда спомени в главата ми. През прозорците влиза силна слънчева светлина и лъчите ù падат върху пода, който леко поскърцва под стъпките ми. Изведнъж, загледан в тази позната картинка, сякаш чувам гласовете на мен и на брат ми. Оглеждам се, но не, това е само спомен. Изумен съм от спомена колко много обичах това място като малък, а колко много го намразих с времето. Къщата беше просмукана с различни аромати. - Сладникавия парфюм на майка ми, който рисуваше картини в главата ми. Как тя стои пред огледалото, облечена с любимата си черна рокля, слага красиви диамантени обеци, поглеждайки ме. Аз съм още малък, стоя на един стол до нея, играя си с многото шишенца по масичката под огледалото. Попадам на парфюма и в опит да го отворя, го изпускам, той пада на мраморния под и стъклото се разбива на хиляди парченца, течността се разлива навсякъде. Помня тъжния ù поглед. – Силният аромат на пури се носеше от офиса на баща ми. Той никога не ме пускаше да влизам там. Всичко бе в разнообразни нюанси на кафявото. По средата на стаята имаше масивно бюро от дърво, зад него кожен стол, а цялата стена отзад бе в книги. Едната стена на кабинета бе цялата в прозорци. Вътре винаги миришеше на пури и коняк, миризмата се беше просмукала във всяка част от това място. – Миризмата от кухнята. По-голямата ми сестра обожаваше да замества готвачката и да експериментира. Понякога готвеше невероятно, понякога опитите ù ужасно се проваляха. Но винаги, когато имаше шанса, из къщата се носеше аромата на френска вечеря. Обичах да стоя и да я гледам как поглежда към дебелата книга с рецепти, плъзга пръст по страниците и се мръщи. После затръшваше книгата с доста силен звук, слагаше си престилка и се започваше. Суетенето ù беше забавно. А ужасът ù, когато не се получеше, беше достоен за истински смях.

Всичко на това място ми беше познато и ме връщаше години назад. Къщата беше огромна, освен цялото семейство, навремето тук живееше и персоналът. Готвачката Лаура размахваше големи дървени лъжици на сестра ми, когато тя се опитваше да завземе кухнята. Детегледачката Нала беше чужденка, но пееше страхотни приспивни песнички. Шофьорът Джон, който сякаш най-много обичаше поръчката „Джон, подготви лимузината, тази вечер има парти”. И не на последно място, моят любим иконом Еди. Общо взето той ме отгледа, беше ми пример и много съм научил от него.

Отварям очи, а още съм там – срещу стълбището, въпреки спомените ми. Усмихвам се сякаш на себе си, че въпреки всичко, това място ми липсва. След като аз брат ми и сестра ми пораснахме, всеки тръгна по пътя си и огромната къща бавно започна да опустява. Родителите ми я продадоха няколко години след това и си купиха по-малка, заобиколена от природа. Но мястото все още бе така ясно в съзнанието ми.

Чух стъпки и погледнах нагоре. Не може да бъде! По стълбището слизаше някакво момиче, коя беше тя? Беше облечена малко странно на фона на лукса на тази къща. Беше с тъмни дънки, чиито крачоли бяха под високи светло кафяви ботуши. Черен пуловер и огромна ръчна сива чанта в тон с шапката на главата ù. Тя гледаше надолу, докато направо препускаше надолу по стълбите и това ми пречеше да видя лицето ù. Засили се към вратата, а точно пред нея бях аз. Насмалко да се блъсне в мен, но се сепна и вдигна очи към мен. Погледна ме стреснато и учудено. Едва сега успях да видя лицето ù. Изглеждаше много младежко и безгрижно. Устните ù бяха сочни и светло розови. Скулите ù преливаха в прасковен цвят, а очите ù бяха красиви. Очна линия, малко спирала и... и черни очи?! Къде съм виждал тези очи?! Боже, направих стъпка назад, този път щях да я попитам!

            - Коя си ти? – думите малко грубовати излязоха от устата ми.

Тя ме погледна и наклони глава, сякаш не ме разбираше. „Отговори ми, коя си? Защо си в сънищата ми?”

            - Еван, прекалено много въпроси задаваш. – ми отговори тя напълно безгрижно, заобиколи ме с усмивка, отвори вратата зад мен и преди да успея да я видя, вратата се тръшна и аз се събудих.

Еван бе потен, стана от леглото и отвори прозореца до себе си. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Сякаш зададе въпроса на нея, а не на себе си. „Коя си ти и какво искаш от мен?”. Остана загледан така известно време, знаейки, че няма да получи отговорите, които искаше. Върна се обратно в леглото, бе около 3 през нощта. Въртя се известно време, но отново заспа. Така му се искаше да не я сънува повече.

© Безименна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??