Странно нещо е човекът. Понякога една едничка дума, жест или дребна история може да го промени до неузнаваемост. Да го върне в измамния свят на спомените, да открие пред него път широк, безкраен, за да мине мечтата му. Ето някакъв обикновен случай в парка. Обърна всичко в мен.
На пейката бяха седнали двама влюбени, забравили за хората покрай тях, така силно се прегръщаха и толкова нежно си говореха, че ме върнаха много назад във времето, когато приятелката ми Ирина и Данчо, бяха двойка и се обичаха по същия начин.
Бяха толкова влюбени и предани един на друг, че вселената потъваше в тишина, когато се отронваше от гърдите им въздишка. Слънцето още по силно препичаше, когато се целуваха, тук в парка пред избуялата жълта иглика. Шумът на реката монотонно се вливаше във вените им и ускоряваше пулса на сърцата им. Ято гълъби се гушеше в краката им , когато прегърнати оставаха с часове. Любовта ги беше обсебила, за тях не съществуваше друго, освен самата любов.
Дълго време ги виждах, все така ...