Погуби ме, любими, погуби ме. Защо ми взе живота? Отне ми го и избяга далеч – накрай света. А съм сляпа. Не виждам нищо, освен собственото си отражение в огледалото. Сега как да те догоня, за да си го взема, като дори не виждам?

Какво? Какво казваш, не те чувам? И слуха си ли загубих вече? Ах, бедната аз. Нещастната аз... умрях, а все още дишам, все още съществувам. Да бях заровена под черната пръст поне. Ах, бедната аз, ах, нещастната аз... забравих...

   В стаята нямаше никой, освен 17-годишната девойка, която седеше на писалището и  задълбочено се взираше в полупразния лист хартия, усилено дъвчейки края на химикала. Сламенорусите коси на момичето бяха захванати хлабаво с малка шнола, като само един-единствен кичур се спускаше небрежно пред очите й. Те от своя страна, имаха форма и цвят на бадеми. Имаше призрачно бледо, измъчено лице. Скулите й изпъкваха, първите бръчки бяха се показали, а под очите й личаха торбички. Човек дори би помислил, че това, иначе красиво момиче, е мъртво. И не би сгрешил...

   Девойката спря да гризе химикалката и бързо започна да драска по листа. Почеркът й бе едва четлив, груб; почти детски.

   Момчето разтърси глава и прокара пръсти през черната си като катран коса. Уморен беше погледът му. И някак безразличен...

   Бръкна в джоба на джинсите си и изкара смачкана кутия ММ, от която лениво измъкна половин изгасена цигара. Пъхна я между напуканите си устни и я запали с клечка кибрит. Жадно погълна никотина, а лицето му придоби изражение, сякаш е изпитал  върховно блаженство.

   Валеше. Хората тичаха насам-натам, опитвайки се да се скрият от суровия ноемврийски дъжд. Само момчето седеше спокойно на стълбите пред пощата.

„Ще те чакам там, мили мой. Пред старата градска поща, където идват и си отиват надеждите. Моля те, ела. Едно последно писмо имам за теб.”

Тя крачеше бързо под ударите на дъждовните капки. За миг и се стори, че са непоносимо тежки. В съзнанието й изплува неговият образ, облян в мека слънчева светлина. И ето, той й се усмихна весело, подаде й ръка. А тя побягна. Не, не, не! Това е илюзия, него го нямаше вече. И дъждовните капки бяха нежно леки... А тя бе сама, защото така пожела.

Някога сърцето й бе по-чисто и от утринна роса, ала го загуби. Защо? Опитваше се да си отговори на този въпрос от месеци, но нещо й пречеше и едва сега разбра...

„Ще те чакам там, мили мой. Пред старата градска поща, където идват и си отиват надеждите. Моля те, ела. Едно последно писмо имам за теб.”

Това му беше казала часове по-рано. Една надежда й бе останала само – той да дойде. А ето я и нея, голямата стара градска поща, където нейната надежда щеше или да се стопи, или да я накара да се усмихне. И той единствен я чакаше, седнал на стълбите. Студена сълза се търкулна по бузата й и се загуби в аленочервените й устни, които се извиха в красива усмивка. Тя щеше да прекоси улицата и да отиде при него, да. Може би щеше да го целуне още един, последен път, да му даде писмото и да си тръгне мълчаливо. Може би той щеше да я отблъсне и да скъса нейното писмо и да й каже тъй ужасната думичка, от която се боеше най-много.

Ето, стъпи на платното. Там е той, там е. Но каква е тази светлина? И защо тази жена вика така уплашено? Какво става... какво?

Момичето отскочи три метра назад от сблъсъка на колата и падна на земята. Под главата си усети нещо мокро, но нямаше сили да провери какво е това. Не чувстваше краката и ръцете си, не можеше да се повдигне. Виждаше замъглено, едвам чуваше сирените на линейките и неразбираемият шепот на хората. Обаче видя него, един-единствен. Момчето стоеше на колене до нея, притискаше я до гърдите си, целуваше я и плачеше. Искаше й се да го попита защо, ала нямаше сили. Изведнъж съзря писмото, чиито краища бяха изцапани с кръв до нея и се усмихна.

А сетне времето спря...

Забравих мечтите си, любими.

16.12 – 17.12.2005г.

Варна

Из „Съблечи ме”