Понякога единственият начин да забравя е да погледна назад.
Понякога единственото нещо, което ме задържа до човека, когото обичам, е болката, която ми причинява.
А лятото пада като грим върху страните ми с цвят от лайка покрити. Смъртно ранена от желание, все още тая розови надежди за новия ден. Когато всичко грейва с твоята усмивка. Когато сълзи, примесени с летните ухания на мента, потеглят към крехкото спасение.
А колко пъти те бях чакала, скрита в булото на поредната самотна нощ, чакаща сякаш мъртвите откраднати минути нежност?
Не искам вече да съм момичето с тъжните очи, което всички съжаляват.
Не искам да съм капката, преляла чашата на нечие страдание.
Не искам и да съм облакът, помрачил щастието на срамежливия синчец.
Искам да живея, сякаш утрешното слънце няма да изгрее.
Искам да живея в името на бъдещия залез!
© Марти Петрова Стефанова Всички права запазени