Велина беше най-лъчезарното дете, което някога хората бяха виждали в селото. Кротко и вечно усмихнато, то печелеше симпатиите на всички от пръв поглед, но щом разберяха за ”онова”, те се отдръпвах рязко настрани, сякаш беше прокажена. Тя имаше най-сините очи, които някога някой бе виждал. И едни такива дребни, симпатични лунички, върху смешно вирнатото нагоре носле. Косите ù бяха странни. Ту руси, ту рижи или светло червени, разноцветни, като красивите пеперуди, които обожаваше да лови по цял ден. Толкова жизненост и жажда за живот бликаше от нея, че, наблюдавайки я, неосведоменият за състоянието ù човек би решил, че тя ще постигне много в този живот. Велина беше на единадесет, но имаше ръст и мозък на четиригодишно дете. Тя беше бавноразвиваща се. Беше толкова дългоочаквано дете в семейството, а не бе оправдала мъчителното очакване и радостта от събитието. Родителите ù я посрещнаха със смесени чувства. И я обичаха силно поради това, че я чакаха да се появи твърде дълго на този свят, и се притесняваха за нея, за тях си, дали ще могат да издържат на напрежението, и се съмняваха дали ще се справят с факта, че детето им никога няма да бъде нормален човек, и се страхуваха, и се отчайваха често, за да бъде сменено отново тези чувства, с чувството на любов към нея. Така се редуваха ден след ден.  Особено се привърза към нея баща ù. В очите на Велина се оглеждаше целият свят, добрият свят. Но не така се чувстваше майка ù, Силвия. Ако с помощта на съпруга си успяваше да превъзмогне донякъде чувството за малоценност, че не се бе справила с ролята си на майка, то поредните жлъчни подмятания от страна на съселяните ù отново я хвърляха в другата крайност. Хората бяха твърде жестоки. Сякаш нейна бе вината, че Велина е такава, че е различна. Или всички виждаха в недъга ù Божието наказание и съответно изводът, който неминуемо  си правеха, че това семейство с нещо е прегрешило някога и сега си носеха кръста. Ограничени умове, стиснати от вездесъщите клещи на простотията.

   А Велина си ловеше пеперуди по цял ден. Обичаше всички и намираше широка усмивка за тях. Мислеше и вярваше, че всички са добри и я обичат. Както татко ù. Но майка си тя виждаше различна. С бедното си сърчице усещаше, че за майчината любов трябва да се бори. Затова ù ловеше разноцветни пеперуди и ги носеше вкъщи, за да ù ги подари. Но това още повече дразнеше и вбесяваше Силвия. Искаше ù се детето ù да е нормално, да ходи на училище, да има приятелчета, вместо по цял ден да тича из ливадите и да събира проклетите пеперуди. В пристъпи на ярост и безсилие Силвия ги изтръгваше от ръцете на детето и ги мачкаше, крещейки:

 -  Престани, за Бога, да мъкнеш тия гадини вкъщи! Престани, чуваш ли!

   Детето недоумяваше какво майка ù искаше от нея да направи. Гледаше ококорено и неразбиращо. Защо тази майчица ù крещи така, защо проклинаше съдбата и със сълзи на очи се свличаше на земята, безпомощно ридаеща. Велина вдигна от земята смачканите пеперуди и отново ги подаде на майка си.

 -  За тебе, мамо! – тихо промълви то, а майка ù се захлупи ничком от отчаяние.

  Искаше, толкова много искаше да са като другите семейства, където децата ходеха на училище, а родителите им - на работа. Силвия копнееше да излезе от  къщата, за да ходи на работа, да се събира с приятелки на кафе, вместо да седи у дома си с разрушителните си мисли. Не можеше да помогне на детето си, нямаше лек за нейната болест. У нея все по-често се вмъкваше, отначало на пръсти, а после все по-настойчиво и натрапчиво, мисълта да дадат Велина в някой специализиран дом, където знаеха как да се грижат за нея. Невъзможно беше тя да остава повече у тях. Времето минаваше, като днес щеше дойде мигът, в който със съпруга ù ще остареят и за детето ù нямаше да има кой да се грижи. Само че се чудеше как да каже това на мъжа си, какви думи да намери и да го накара да я оставят там. Тя вече беше проучила въпроса. Имаше такъв дом на около стотина километра от тях, по-наблизо не можа да открие. Свиваше ù се сърцето всеки път, щом отвореше уста да говори за това. А и угризенията я връхлитаха и тя се отказваше. Каква майка бе, щом си даваше детето толкова далече?! Щом тя не искаше да се грижи за него, как чуждите хора щяха да го правят с любов; какво от това, че им се плаща - те все пак са чужди деца. Толкова дълго я бяха чакали. Такава радост бе, когато узнаха, че носи дете под сърцето си. Колко трепет и вълнение изпитваше всеки път, когато това мъничко същество се разшаваше в утробата ù. И колко плака, когато докторът ù съобщи присъдата.

   Ей от такива мисли Силвия не можеше дълго да заспи. Понякога и осъмваше с тях. Съпругът ù и дума не даде повече да се издума да я изоставят. Но случката, която се разигра на следващия ден, окончателно наклони везните в полза на това да я оставят там, в оня дом.

   Велина, както винаги, бе излязла на улицата да чака пеперудите. Но тоя път се появи една огромна, много красива, каквато тя не беше виждала досега. В очите на детето тя сякаш беше бялата лястовица, която щеше да ù донесе  здраве или поне обичта на майка ù. Тук пеперуда, там пеперуда, не усети детето как се беше отдалечило от дома си. Постепенно дойде до ливадата, на която ù бяха забранили да идва. Но какво разбираше тя от забрани. Цял ден тича из тая ливада, в старанието си да хване голямата пеперуда и да зарадва майка си. Накрая се беше изтощила до смърт, подложи ръчичка под главата си и заспа. Превъртя от притеснение майка ù, къде ли не я търсеха, викаха. А, ако имаха сърца, хората нямаше да се присмиват на това.

  -  Мм, пак са изтървали нейде онова, халосаното! Що ли го пускат навън   изобщо?!

   Вече посред нощ те дойдоха на ливадата. Силвия вече нямаше сили, беше прегракнала, а сълзите ù безпощадно я давеха. Намериха детето кротко заспало в тревата, а устните му бяха разтеглени в усмивка, сигурно за нея, за голямата пеперуда.

   Нямаше как вече да се противопоставя съпругът на Силвия на идеята за оня дом. Стегнаха багажа ù и без много шум я заведоха рано на другата сутрин. Не знаеха какво да ù обяснят, затова разчитаха на директорката на дома да го направи вместо тях. Пречупеният и сломен от повторната мъка мъж дори не слезе от колата. Жена му го направи, те винаги бяха по-силни от тях. Директорката прегърна крехкото сънено телце на детето и го понесе към неговата стая.

-    Тя обича пепер...! – гласът на съкрушената майка изтъня и застина на гърлото ù, влачейки със себе си голяма буца от сподавени сълзи.

   Занизаха се тежки дни за семейството. Всичко им напомняше за дъщеря им. Щом се погледнеха и двамата в очите, макар че избягваха да правят това, многото различни въпроси сякаш се обединяваха в един и той взимаше връх над тях: ”Дали не сгрешихме?!”. Решиха да се преместят малко по-близо до дома в съседното малко градче, където и Силвия си намери работа и сякаш нещата полека-лека  потръгнаха. Там, сред хората, сред незапознатите със скритата им мъка хора, сред разнообразието от работа и ангажименти, угризенията им и душевния тормоз по малко стихваха.

   Велина по цял ден повтаряше, че майка ù си намерила работа, а тя трябва да ги чака тук. Така ù бе обяснено. Добре де, ама защо в този дом няма пеперуди, защо те никога не прелитаха през високата ограда, за да дойдат при нея?! Това странно за нея обстоятелство бе отнело усмивката ù и тя сега седеше на края на леглото си, загледана през решетката на прозореца в една точка. Детето още повече отслабна. То по цял ден бълнуваше за пеперудите. Само в съня си намираше утеха. В него те бяха още по-големи и още по-цветни. Летяха навсякъде и кацаха току до нея. Тя все се пресягаше да ги улови, но се будеше и се стряскаше от празната стая. Мъчеше се в тъмнината да различи образа на надвесилата се над нея любима майчица, но не успяваше и уморена отново заспиваше.

   Един ден ù бяха казали, че ще идват да я видят. Разтуптя се клетото ù сърчице, Бог знае какво бе разбрало от казаното ù. Нещо в мозъка ù просветна. Трябваше ù пеперуда, за майка ù. Колкото повече гледаше през прозореца с всеки изминал ден, толкова повече парченцето найлон, закачено от вятъра в клоните на дървото, ù заприличваше на пеперуда, дошла специално за нея. Особено когато духаше вятър навън, пеперудата неспирно размахваше криле и я приканваше да я последва. А сега бе дошла  и за майка ù. Днес беше неделя, ден за посещение и Велина се възползва от краткото разсейване на лелките от дома, за да излезе на терасата и да се покатери на перваза. Откъде намери тези сили това изтормозено телце?! Сигурно ги черпеше от мисълта за майка си. Точно в този момент тя видя родителите си да вървят по алеята на дома към входа и отклони за миг вниманието си от найлона – пеперуда.

-  Мамичкооо! – извика Велина, крачето ù се подхлъзна, тя разпери ръце като пеперудите си и тупна глухо на земята. Застина в миг там долу, с лека усмивка разтвори шепичката си, където имаше късче от найлона и го подаде на майка си.

-    За тебе, маменце, за тебе е! – и тихичко издъхна...