Ivita_Mirianova (Ивита)
54 2537
17.03.2024 г., 6:46 ч.

Залък 

  Проза » Разкази
395 15 30
7 мин за четене

Залък

 

                                       Това, което ще направи хлябът, не може да направи мечът.

                                                                                          Народна поговорка

 

  Суров човек беше Манол Едноръкия. 

И колкото тежък беше недъгът му, дваж повече бяха проклетията и алчността му.  Загуби дясната си ръка като дете, кога младият вол я промуши с рога си, и щом гангрената плъзна по нея, един възрастен  лекар в града му я отряза почти до рамото. 

  За едното чудо оцеля тогава. 

   След години се задоми и съдбата го дари с три дъщери и син.

Щом баща му, старият Хаджи Велчо се залежа, повика го на смъртния си одър и му заръча:

- Синко! Орисан да си да множиш постигнатото, да пестиш и да се не раздаваш за щяло и нещяло. Големички са вече децата ти... За тях сбирай, за зестра, и да се не срамува от теб един ден сина ти.

Още същата неделя Едноръкия даде на двете си сестри най-неплодородните ниви до чукарите. Угоди на съвестта си, да го не мъчи, че е ощетил близките си... А те не пожелаха да ги стопанисват. Разсърдиха му се, че и тръни там не виреят, камо ли жито.

От този миг нещо в Едноръкия се пречупи и сякаш озверя за имоти и ѝмане. 

След има-няма и три лета удвои и утрои завещаното от баща си. 

Един ден,  до де стигаше погледа на човек всичко  стана негово. Изкупи ниви, гори и добитък, ратаи много придоби. 

На един Господ не пожелал да има радост от челяд, на друг жена му се споминала, на трети родът се разпаднал, че няма сговор и разбирателство...Откупи от всеки парче по парче златна земя,  а наказаните от съдбата си клетници нае за ратаи. 

Сал Колчо, де живееше в крайната къща до сами реката му се опълчи. Оставила го бе жена му сам да отгледа синовете си Кирил и Станко и невръстната си дъщеря... Предала Богу дух обичната му Калина кога на бял свят се появила щерка му. Затуй я беше  кръстил  на спътницата в живота си.. Да се чува името  ѝ. За хубавото от земния ѝ

път да се споменава с добро.

Една плодородна, малка, но блага нивица до реката имаше Колчо и в нея се бе вкопчил до кръв. 

 Но непреклонен беше и Манол го намрази.

 

Златен е август. Поотрасналата Калина нарами бохчата и тръгна към нивата. Жетвата не трае, премалели от глад я чакаха братята ѝ и баща ѝ.

Обърна взор към родния си дом  и сведе очи...Поддала от години към коритото на реката кирпичената къща сякаш изпъшка. Пусто! Все не идеше ред да я поукрепнат братята ѝ.

Вдигна полите си и прецапа през реката.

Тъй сладко ухаеше в месала прясно изпечената питка, че устата ѝ

се изпълни с благина. 

Бръкна, извади самуна и го поднесе към лицето си. Хляб! 

Не усети кога конникът зад нея изтрополи. Тъкмо да отчупи залък  от коричката, и се стресна.

 Изпусна питката, а сълзите ѝ

се стекоха на ручеи по изпръхналите бузи.

 Ослепя! Само хлябът, де падна в калните наноси на реката бе пред взора ѝ.

  Боже! С последното брашно от хамбара омеси сила за жътвата. За живота.

Вдигна поглед и различи силуета на конника. Приближи я, а очите му благо погалиха лицето ѝ.

Усети как настойчиво я гледа, после  дланите и  натежаха.

За миг слънцето я заслепи и  притвори очи. 

- От града идвам. - Прошепна момъкът.- Вземи, вземи де, хляб... Праща ме понякога баща ми за някои потреби... И за хляб. От градския. Иска да е сигурен, че нивите му раждат най- силното зърно за насъщния...Марко ми е името.

 

Тази случайна среща роди любовта между Калина и единствения син на Манол.

Угаждаше се чорбаджията, че не е чиста работата на сина му, де до зори изчезваше незнайно накъде. Щом узна за любовта на двамата млади, озверя.

 Една вечер взе ръжена и тръгна срещу му.

- Низвергнат да си, предател на рода... От всичко ще те лиша...Аз за бедняци излишен хляб нямам.

Не знаеше старият чорбаджия, че синът му отдавна бе направил своя избор. Изборът на младото си, обичливо сърце.

Същата нощ Марко почука на вратника пред скромния дом на Колчо и забрави пътя към бащините си палати. 

Тъй жива и светла бе любовта на Калина... Тъй топли бяха устните ѝ, че всякое

богатство и минало бледнееха пред чистотата им... Ухаеше на живот тялото ѝ и само прямост и сила, носеха думите ѝ.

 

Грохотът на Балканската война отекна  по плодородните поля на България.

Мобилизираха всички мъже от селото, а между тях и Марко и братята на Калина.

Опустя! В селото останаха само сакатия Чорбаджи Манол и Колчо, де от месец береше душа в постелята си. Бдеше над леглото му денем и нощем трудната вече Калина,  и една ранна утрин на бял свят се появи Явор.

Седмица подир туй душата на Колчо отлетя в отвъдното.

Гладът и несретата станаха неизменни спътници в живота на младата майка и невръстния ѝ син.

Буреняса нивата на Колчо, потънаха в плевели и имотите на Чорбаджи Манол.

Молеше се пред иконата на Светата Майка Калина и вярваше, че Марко и братята ѝ

 един ден ще се завърнат читави и здрави. Държаха я на крак любовта към младия живот на сина  ѝ и силата на искрената ѝ молитва.

Но човек предполага, а само Господ разполага!

Погълна зловещата паст на войната любовта на дните ѝ... Нейде, далеч от

 родния край... Сред воя на куршумите и пред очите на Бог.

Никога повече не видя онази светлина, която превзе взора ѝ. Там, на реката. По жътва, с усещането за насъщния в дланите...

 Дали тогава я озари вечното светило на небето или очите на Марко я омагьосаха?!

Или добрината му и залъците, заситили глада на братята ѝ и баща ѝ спечелиха

сърцето ѝ...

Дали той я виждаше сега от отвъдното и прегръщаше от някъде сина си?!..  От някъде, от където никой човек няма сила да хвърли земната си сянка...

След седмици кървящата  ѝ душа 

 посрещна оцелелите си братя, а пороят се спусна от високото и на заранта стената на старата кирпичена къща се срути в реката.

 

- Не виждаш ли, братко? Блести.- Кирил нагази във водата и се наведе.

После вдигна късчето метал пред очите си.

- Какво е?

- Не знам. Гаче ли пара́ е довлякла от нейде реката.

- Може... Може и в стената дето падна да е била. 

- Виж, още една намерих.

Станко  приближи до брат си и се усмихна:

- Сещаш ли се какво казваше тейко?

- ?

- От тук минавал старият турски път. Бягали навремето изедниците и заравяли заграбеното. Вярвали, че един ден ще се върнат и ще го вземат, ама...

- Дали, брате?

- Не знам, но... Виж, виж, пълно е дъното...

                     

                                  *

 - Яворе, Яворе! - Калина скочи от пейката пред сайванта и се спусна към детето, де любопитно надничаше през оградата.

Едва тогава видя стареца. Учуди се на зачуленото му в зноя лице, а нещо сякаш я парна под лъжичката. Като въглени я боднаха очите му, забити в брадясалото му лице.

Огледа се. Имаше поне още час, докато Кирил и Станко се върнат от нивите.

  - Ти си Калина... Ти си, нали?

  Тя кимна и придърпа детето към себе си.

- Дъще... Да имаш залък... - Потрепна стареца.

Калина се запъти, отвори портата и го подкани с поглед. 

 Позна го. Възрастния мъж седна на пейката, а тя се шмугна в къщата.

Щом излезе с топлата пита в ръцете си, завари Явор в скута му. 

- Загубих всичко, дъще... Знаеш ли ме? - изстена мъжът.

 Хрипливият му глас отекна в тишината и тя кимна.

- За що ми беше всичко?... Бог прибра едничкия ми син, моят Марко... Братята ти... Изкупиха земите ми... Щедро плащат. Добри момчета- ценят труда... А на човек какво му трябва? Само залък. Залък хляб... И залък любов...

Калина се разрида. През сълзи различи ръката му, що галеше косиците на Явор.

Ръката му... Единствената, де някога бе вдигнал срещу сина си.











 

© Ивита Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Хлябът - сила за живот »

4 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??