Беше  късният следобед на един обикновен августовски ден. Хората отдавна се бяха прибрали по домовете си, но някак си  беше пусто навън, не се чуваше и обичайната детска врява.Сигурно защото повечето бяха все още в лятна отпуска далеч от дома. В междублоковото пространство също бе тихо и безлюдно. Само две дечица си играеха в пясъчника – Ели, на 8  годинки и Мими – на 5. Както си дълбаеше в пясъка, лопатката на Мими се отплесна и хвърли пясък в лицето ѝ. Мими изпищя и огласи тишината с пискливото си гласче, като го извисяваше все повече и повече. Ели видя какво стана и се приближи да я почисти и успокои, но Мими размаха ръчички и още повече запищя. На балкона, на четвъртия етаж, се показа майка ѝ – по пеньоар и с ролки на главата, която децата не обичаха и от която се бояха. Тя, освен да им прави забележки и да ги гледа злобно, друго не знаеше. Казваше се Севда. Не общуваше много и с хората от входа. Беше разведена и живееше сама с единственото си дете – Мими, която глезеше много.

            Децата страняха от Мими, защото тя все пищеше за щяло и нещяло и когато майка ѝ се появяваше, настръхнала като квачка, дъщеря ѝ все обвиняваше за неволята си някое от децата, ревейки с пълно гърло... и майката започваше да се кара на въпросния "виновник", не пропускаше да го нарече "лигльо", "хаймана" или че е невъзпитан и намираше време да го оклевети пред родителите му... 

            Но този следобед Ели нямаше с кого да играе и затова остана на пясъчника...

            Виждайки скъпото си чедо да реве с пълно гърло, тя извика, че слиза и се скри. Появи се по чехли и се втурна към Мими. Ели инстинктивно се отдръпна на безопасно разстояние, щом видя колко е гневна като градоносен облак. Севда попита какво е станало и преди Ели да обясни каквото и да било, Мими с изкривени устнички и през сълзи посочи Ели и каза:

        – Тя ми хвърли пясък в очите! – и извиси октава.  

        – Не е вярно, тя сама го направи! – опита да се защити Ели, ококорена и учудена от тази лъжа. 

           В този миг майката, както изтупваше чедото си, сви устни и се пресегна да хване Ели, но детето много бързо отскочи назад и се отдалечи, като се надяваше те да се приберат. Сърцето ѝ се разтуптя от притеснение, като видя злобния поглед на леля ѝ Севда. Заоглежда се, но нямаше жива душа наоколо. Майката каза на Мими да мирува и се обърна към Ели, с нещо подобно на усмивка, но от очите ѝ летяха искри:

        – Чакай малко, Ели, няма да ти направя нищо лошо. Ела да обясниш! 

       За миг Ели ѝ повярва... но инстинктът ѝ подсказваше – да бяга. 

       Тя бе добро дете, с изострено чувство за справедливост и не обичаше лигавщини. Стоически понасяше и ако се нарани, стискаше зъби и не хленчеше, умееше да пази и тайни и се стараеше да изпълнява това, което е обещала. Не че понякога не хитруваше, но беше безобидно, за да се измъкне обикновено, ако е сбъркала...

        Вариантът да изтича до нейния вход, в който живееше и Мими, отпадна на мига, защото кльощавата майка щеше да я настигне, още преди да е влязла, а и дори да успее (живееше на третия етаж) – бравата им беше секретна и въпреки че майка ѝ си бе вкъщи, докато позвъни или си извади ключето, висящо на ластик на врата, пак щеше да се забави... Всичко това мина за няколко секунди през малката ѝ главица, затова реши да се отдалечи в другия край на блока, състоящ се от 4 входа. Все се надяваше те да се приберат, нооо... грешеше. Леля ѝ Севда се изправи и тръгна бавно към нея, като непрекъснато я съветваше да не бяга, че щяло да стане по-лошо. На Ели сърчицето щеше да изхвръкне. Тя хвърли бърз поглед към нейния балкон, с надежда майка ѝ да се появи и като не видя никой – побягна, дори нарочно през пейките, които бяха без облегалки, за да забави преследвачката си, тъй като тя ги заобикаляше. Тичайки след Ели, майката се препъна в неравностите по земята, а и чехлите и пеньоарът ѝ пречеха – и се пльосна в тревата. Това я ядоса още повече и лицето ѝ се изкриви от яд, че изпусна шанса си да хване Ели. Малкото момиченце се спря, мислейки, че това вече ще я откаже, а и се чудеше как може в този си вид да ходи навън... При други обстоятелства тази гледка щеше да я разсмее, но сега чуваше ударите на сърцето си и побърза да завие зад ъгъла на близката къща. Спря там запъхтяна и се заослушва. Не чуваше нищо и след малко реши да надникне. В този момент видя разярената майка, която се пресегна и за малко да я хване. Ели подскочи в уплахата си и се втурна да бяга в панически страх, чувайки преследвачката си да вика колко подло и проклето дете била, също и никаквица, въпреки че не разбираше какво значи и че ще ѝ скъса ушите, като я хване...

       Бягаше с всички сили без да мисли, без да избира. Така и пресече улицата, без да се усети. Спря на отсрещния тротоар, едва когато чу  да изсвирват гуми, подпря се на близкото дърво и усети, че нещо ѝ примокри по краката – беше се напикала. Тогава забеляза уплашения шофьор, който викаше нещо на някого, но не го чуваше, защото ушите ѝ бучаха и чуваше единствено ударите на сърцето си. Разширените ѝ зеници търсеха със страх преследвачката си. Видя я и мислеше пак да хукне колкото сили има, но  майката остана там и имаше някакъв уплашен вид, гледайки  шофьора. Обърна се бързо и се върна...

        Шофьорът потегли, а Ели стоеше и трепереше. Постепенно започна да идва на себе си. Сети се, че майка ѝ сигурно вече я вика... Смрачаваше се... Тръгна по заобиколен път да се прибира. Заобиколи блока отзад, до крайния вход, където живееше, вървеше бавно, оглеждаше се и се ослушваше. Щом приближи входа, сърцето ѝ пак заблъска. Все очакваше майката да изскочи, дебнейки я, от избената врата или да се спусне по стълбите... Качваше се бавно и тихо. Спря пред дома си, погледна към четвъртия етаж и по най-тихия начин си отключи. 

       Майка ѝ я посрещна в коридора:

     – Ели, къде ходиш? Знаеш ли откога те викам? – но застина, като я видя как изглежда. Беше рошава, зачервена и запотена, запъхтяна и гледаща като уплашено животинче, а като се приближи, усети миризмата на урина.

        Като видя майка си, Ели се разплака и разхълца... хлипаше ли, хлипаше. Започна да обяснява, но нищо не можеше да ѝ се разбере. Майка ѝ я заведе в банята, изми я, преоблече я и едва когато детето се успокои, можа да разбере какво се е случило. Тя усещаше, че детето ѝ не лъже, само я успокои и я приспа. 

        Какво се беше случило после Ели не разбра, но на другия ден майка ѝ влезе в къщи с леля ѝ Севда. Детето се стресна, но майката на Мими ѝ каза, че съжалява за случилото се недоразумение и че прибързала с изводите, като ѝ се извинява. Мими била признала, че е излъгала. 

        Ели недоверчиво я гледаше, мълчеше и не вярваше на ушите ди. Усещаше, че майка ѝ е причина леля ѝ Севда да се извини... и то на дете, нечувано! 

        От този ден Ели видя промяна у майката на Мими – тя не правеше забележки на децата и не защитаваше Мими сляпо. Тя си бе все така студена, но поне остави децата на мира, а те все така страняха от дъщеря ѝ, въпреки че за случката никой не разбра... Но от известно време Ели започна да сънува как един дракон я гони и иска да я изяде, а тя бяга с всички сили през една гора и стига до една скала и толкова е засилена, че пада... и в този миг се събужда, цялата в пот. 

         Добре, че спи при родителите си и майка ѝ винаги я успокоява. 

         Няколко години тя сънува този един и същи сън, който с времето, за щастие, изчезва.