Още един задушен юлски ден. Слънцето безмилостно пръска лъчите си по земята и
всичко наоколо е като пустош - празно, сякаш всичко живо се е изпарило от високите
 температури. Отново скука и отново си мисля за теб. За пореден път препрочитам
писмата ти и за кой ли път си казвам "Стига!" и отново ги прибирам в шкафчето. И
така всеки ден. Не мога повече така, трябва да те видя!
Часовникът тик-така и отброява минутите до полунощ, а аз се глася да си лягам. В
момента, в който си легнах, получих sms. А той гласеше: "Мило, утре си идвам и ще
дойда към вас в 2, да си готова, има да приказваме. Лека нощ!". Очите ми светнаха
като прочетох това... да! Той си иде утре и ще се видим,просто не се побирам в
кожата си... ДА! С много мъки заспах, защото трябваше да ставам рано.
7 часа е. Часовникът ми се обажда и аз го събарям на земята. "Мамка му, пак ли
трябва да ставам... О, днес си иде Митко! Ще го видя!!!" - мислех си аз... и скочих
като заек от леглото. О, не! 7:05! Той ще е тук и 10! От вълнение се
разтреперах. Леле... Какво ще правя сега? - отново размишлявах на глас. По най-бързия
начин се облякох, сресах, измих си зъбите и... звъни се. Излизам на
терасата... МИТКООООО!!!
- Слизам, бебе - извиках аз и изтичах навън. Толкова се бях забързала, че щях да се
спъна като видях някакво момиче пред вратата. Тя стоеше и пушеше. Аз отидох при
Митко и тръгнах да го целувам, когато той ме спря. На лицето му я нямаше усмивката
от преди. В този миг сърцето ме заболя. Някак неудобно ми стана и тихо го попитах:
- Какво става? - а той само с глава ми посочи момичето. Аз го погледнах
въпросително и повторих въпроса. Той отново посочи нея. Затова реших да отида при
нея и да разбера какво става.
Застанахме лице в лице и аз я помолих да ми обясни какво става. Тя си отметна
косата на една страна, оправи си сутиена, приближи се към мен и ми каза:
- Слушай сега. Аз и Митко сме гаджета откакто той се премести да учи в
София. Просто... ъъъ... той ме накара да ти обясня, защото него го е страх.
Аз само надигнах вежди, погледнах го, а страхливеца сви рамене...
Обърнах се отново към нея и я изгледах въпросително.
- И какво? Той ме е лъгал тези 6 месеца?
- Ами... явно да, мила - изсмя ми се в лицето тя.
- И сега... какво?
А въпросното момиче си издуха дима от цигарата право в лицето ми и започна най-долно да ме обижда.
- Еми какво... той просто не можеше да ти каже, че не може да те понася и че си му
противна. Еми много ясно, виж се каква си...
- Каква съм? - ядосах се аз.
- Еми... нека той да ти каже де...
И двете го погледнахме очаквателно, а той само измънка: "ЪЪъ... ъ... аз
... такова..."
- "Ти такова..."! Ти си тъпанар! Повече никога не искам да те виждам. Как можа да ми го
 причиниш! Нещастник! Знаеш ли колко момчета можех да имам за тези 6 месеца?! А
чаках теб, подлецо! Чаках един страхливец, неспособен да обича. Майната ти! -
разревах се аз и се прибрах с хлипания вкъщи.
Не знам какво е станало с онези двамата, но явно им беше гузно и  останаха навън
дълго време, а аз влязох вътре и буквално се свлякох на пода и се свих на
кълбо. Почнах да удрям земята и да крещя "ЗАЩООО, ЗАЩООО!!!"... и продължавах да
плача. Болката ме разяждаше отвътре. В сърцето ми се образува яма, в която можех да
падна всеки миг. Душата ми кървеше.
Изправих се, погледнах се в огледалото, припомних си образа на кучката, която стоеше
навън и с неописуема злоба почнах да удрям огледалото с юмруци. Болеше ме
много, но с душевната болка нищо не можеше да се сравни, затова продължавах и продължавах, докато стъклото не се натроши по пода, а ръцете ми бяха в рани и кръв
до лактите чак. Цялата треперех. Парченца от стъклото бяха попаднали по лицето ми и
 сълзите ми се сливаха с кръвта от раните. Отидох си в стаята. Тя миришеше на болка, на тъга, беше изпълнена с  лъжа. Всичко бе лъжа. "ЗАЩО ВСЕ НА МЕН? ПРОКЛЕТ ДА
СИ ЗАВИНАГИ!" - проклинах го аз. Грабнах любовните писма от него и го намачках, хвърлих ги на земята, стъпках ги и с последни сили почнах да си удрям
ръцете в стената, отново крещейки онази убийствена дума "Защо???"... И болката не можеше да се търпи. Реших все пак да си оставя малко сили, за да се добера до терасата и да му кажа последни думи, защото усещах края...
Излязох на терасата, а те все още стояха отвън. И нещо се смееха. В момента, в който
 Митко ме погледна, очите му се уголемиха 3 пъти и с пълно гърло той извика "МИЛОООООООООООООООО,НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!Силвееееее!!!".
Аз се усмихнах едва-едва, тресейки се и с насмешка през сълзи проплаках: "Това целеше, нали? Това искаше. Сега ще го получиш! Дано гориш в ада за това..."
Тя се метна от третия етаж и падна по гръб. Умря с отворени очи, от които продължаваха
да се стичат горчиви сълзи.
Митко изтича при Силвина и извика "Защооо, защо на мен, защо, кажи ми... защо го направи... Защооо?!?!"
И той наведе глава и заплака... Сълзите му обляха тялото на мъртвото момиче и се
търкаляха по всяка нейна вече изстинала част. А по лицето й все още се четеше
гняв, омраза и болка, имаше предадено изражение... Другата ли? Тя просто при тази
гледка не издържа и гузна избяга от престъплението. А Димитър? Той легна до
Силвина, прегърна я и затвори очи...