11.07.2006 г., 16:41 ч.

Защо? 

  Проза
1009 0 6
5 мин за четене

Още един задушен юлски ден. Слънцето безмилостно пръска лъчите си по земята и
всичко наоколо е като пустош - празно, сякаш всичко живо се е изпарило от високите
 температури. Отново скука и отново си мисля за теб. За пореден път препрочитам
писмата ти и за кой ли път си казвам "Стига!" и отново ги прибирам в шкафчето. И
така всеки ден. Не мога повече така, трябва да те видя!
Часовникът тик-така и отброява минутите до полунощ, а аз се глася да си лягам. В
момента, в който си легнах, получих sms. А той гласеше: "Мило, утре си идвам и ще
дойда към вас в 2, да си готова, има да приказваме. Лека нощ!". Очите ми светнаха
като прочетох това... да! Той си иде утре и ще се видим,просто не се побирам в
кожата си... ДА! С много мъки заспах, защото трябваше да ставам рано.
7 часа е. Часовникът ми се обажда и аз го събарям на земята. "Мамка му, пак ли
трябва да ставам... О, днес си иде Митко! Ще го видя!!!" - мислех си аз... и скочих
като заек от леглото. О, не! 7:05! Той ще е тук и 10! От вълнение се
разтреперах. Леле... Какво ще правя сега? - отново размишлявах на глас. По най-бързия
начин се облякох, сресах, измих си зъбите и... звъни се. Излизам на
терасата... МИТКООООО!!!
- Слизам, бебе - извиках аз и изтичах навън. Толкова се бях забързала, че щях да се
спъна като видях някакво момиче пред вратата. Тя стоеше и пушеше. Аз отидох при
Митко и тръгнах да го целувам, когато той ме спря. На лицето му я нямаше усмивката
от преди. В този миг сърцето ме заболя. Някак неудобно ми стана и тихо го попитах:
- Какво става? - а той само с глава ми посочи момичето. Аз го погледнах
въпросително и повторих въпроса. Той отново посочи нея. Затова реших да отида при
нея и да разбера какво става.
Застанахме лице в лице и аз я помолих да ми обясни какво става. Тя си отметна
косата на една страна, оправи си сутиена, приближи се към мен и ми каза:
- Слушай сега. Аз и Митко сме гаджета откакто той се премести да учи в
София. Просто... ъъъ... той ме накара да ти обясня, защото него го е страх.
Аз само надигнах вежди, погледнах го, а страхливеца сви рамене...
Обърнах се отново към нея и я изгледах въпросително.
- И какво? Той ме е лъгал тези 6 месеца?
- Ами... явно да, мила - изсмя ми се в лицето тя.
- И сега... какво?
А въпросното момиче си издуха дима от цигарата право в лицето ми и започна най-долно да ме обижда.
- Еми какво... той просто не можеше да ти каже, че не може да те понася и че си му
противна. Еми много ясно, виж се каква си...
- Каква съм? - ядосах се аз.
- Еми... нека той да ти каже де...
И двете го погледнахме очаквателно, а той само измънка: "ЪЪъ... ъ... аз
... такова..."
- "Ти такова..."! Ти си тъпанар! Повече никога не искам да те виждам. Как можа да ми го
 причиниш! Нещастник! Знаеш ли колко момчета можех да имам за тези 6 месеца?! А
чаках теб, подлецо! Чаках един страхливец, неспособен да обича. Майната ти! -
разревах се аз и се прибрах с хлипания вкъщи.
Не знам какво е станало с онези двамата, но явно им беше гузно и  останаха навън
дълго време, а аз влязох вътре и буквално се свлякох на пода и се свих на
кълбо. Почнах да удрям земята и да крещя "ЗАЩООО, ЗАЩООО!!!"... и продължавах да
плача. Болката ме разяждаше отвътре. В сърцето ми се образува яма, в която можех да
падна всеки миг. Душата ми кървеше.
Изправих се, погледнах се в огледалото, припомних си образа на кучката, която стоеше
навън и с неописуема злоба почнах да удрям огледалото с юмруци. Болеше ме
много, но с душевната болка нищо не можеше да се сравни, затова продължавах и продължавах, докато стъклото не се натроши по пода, а ръцете ми бяха в рани и кръв
до лактите чак. Цялата треперех. Парченца от стъклото бяха попаднали по лицето ми и
 сълзите ми се сливаха с кръвта от раните. Отидох си в стаята. Тя миришеше на болка, на тъга, беше изпълнена с  лъжа. Всичко бе лъжа. "ЗАЩО ВСЕ НА МЕН? ПРОКЛЕТ ДА
СИ ЗАВИНАГИ!" - проклинах го аз. Грабнах любовните писма от него и го намачках, хвърлих ги на земята, стъпках ги и с последни сили почнах да си удрям
ръцете в стената, отново крещейки онази убийствена дума "Защо???"... И болката не можеше да се търпи. Реших все пак да си оставя малко сили, за да се добера до терасата и да му кажа последни думи, защото усещах края...
Излязох на терасата, а те все още стояха отвън. И нещо се смееха. В момента, в който
 Митко ме погледна, очите му се уголемиха 3 пъти и с пълно гърло той извика "МИЛОООООООООООООООО,НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!Силвееееее!!!".
Аз се усмихнах едва-едва, тресейки се и с насмешка през сълзи проплаках: "Това целеше, нали? Това искаше. Сега ще го получиш! Дано гориш в ада за това..."
Тя се метна от третия етаж и падна по гръб. Умря с отворени очи, от които продължаваха
да се стичат горчиви сълзи.
Митко изтича при Силвина и извика "Защооо, защо на мен, защо, кажи ми... защо го направи... Защооо?!?!"
И той наведе глава и заплака... Сълзите му обляха тялото на мъртвото момиче и се
търкаляха по всяка нейна вече изстинала част. А по лицето й все още се четеше
гняв, омраза и болка, имаше предадено изражение... Другата ли? Тя просто при тази
гледка не издържа и гузна избяга от престъплението. А Димитър? Той легна до
Силвина, прегърна я и затвори очи...
 


 

© Белослава Асенова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви момичета за подкрепата
  • Много тъжно, но много хубаво!
  • На мен лично ми харесва написаното!Има чувство , но наистина повечето разкази завършват така.Не мога да разбера само критиците ..Та ние сме още малки , едва сега започваме да се учим.Както каза Данчето , един нормален коментар със забележка би повлиал повече , отколкото някакъв груб, аз също ще се ядосам.Поздрав, Бет./6/
  • Близко е до акъла, че ще се подкрепяме една друга, но това естествено няма да стане ако не харесвахме написаното от другата,нали така?А си мисля, че, Влади, коментарът ти е много невъзпитано и грубо представен.Все пак това е сайт за млади автори, които да представят пред другите хора своят начин на мислене и гледните си точки.Разбира се, коментарите са за да могат по-добрите от нас(макар и това да е доста относително) да ни дават съвети и когато се налага да ни критикуват.Но грубите коментари не са за предпочитане, защото мен лично само биха ме ядосали, но по никакъв начин не биха променили начинът ми на писане.Докато един любезен и добронамерен съвет би ни поласкал и впечатлил и със сигурност бихме се замислили върху казаното.
    Дано на някой не му е станало прекалено скучно, но не мога да приема тези груби обръщения, че само няколко 5-6 16-годишни момичета пишат бездарно и посредствено.Годините и таланта, според мен, нямат много допирни точки.Но това си е моето мнение...Надявам се да има, обаче, и други съгласни с мен!
  • Невероятно бездарно и посредствено! Всеки път се случва едно и също в разказите на една групичка от 5-6 момичета на около 16 години, които взаимно си обясняват една на друга колко са велики. Дори Нора Робъртс влага повече страст в книгите си!
  • Много тъжно наистинаПишеш много добре, според моето скромно мнение.Браво!Гласувам за 6 с две ръце...{}
Предложения
: ??:??