Наскоро издаденият ми сборник с есета на издателство "Фабер", гр. Велико Търново носи заглавието „Дете на Слънцето“. Защо избрах точно това заглавие? Защото разкрива моето усещане за свързаност  със Светлината, изразява благодарността ми за изобилието от дарове, които са поддържали и продължават да поддържат живота в тленното ми тяло. Какъвто и да е дарът – приведен житен клас, налял сладък сок чепка грозде, ароматни малини, клонка касис или арония, или сочна диня – всеки плод е неповторимо материализирано състояние на Светлината с определена форма и цвят.

А цветята!

С какво пищно пъстроцветие е поръсил Създателят земята!

Би ли могъл животът да съществува без Светлина?

А дали  душите на хората не са също посети лъчи?

          Всеки един от нас е заченат сред невидимия пламък на любовта, свързал и слял в едно сърцата и телата на двама. Не сме ли материализираната случайна среща на две клетки сред Светлина? Не сме ли осъщественото намерение на Вселенския Творец изкусно да пресътворява Себе си в създания по Свой образ и подобие?

Човекът!

Неразгаданата мистерия, отгледана в утроба!

Великото тайнство на Всемира!

          Така несъмнено случайността е сътворила и моя живот, дарила ме е с възможността да попътешствам из човешкия свят за отреденото ми време живот под лъчите на слънцето, учейки се да бъда щедра като него.

          Общото послание на тази моя книга може да се изрази съвсем кратичко: „Животът е триумфът на Светлината над мрака“. За това нека не обръщаме гръб на Слънцето! Животът ни може да премине под нечия сянка или пък до края на дните си да гоним своята собствена. Да, в зависимост от позицията на Слънцето на небето, тя може да ни придружава отстрани или да ни следва по петите. Сянката обаче не сме самите ние! Тя може да изглежда два, три пъти по-дълга или по-къса от ръста ни. Светлината може да създава и илюзии. Понякога странно причудливи, плашещи, друг път зашеметяващо красиви!    

          В заглавието „Дете на „Слънцето“ е кодирано и друго мое  усещане. За безгрижие. Знаете, то е присъщо само на децата.  Детето е сигурно, че ще бъде защитено, нахранено, изкъпано, облечено, прегърнато, целунато. Детето не моли за обич! То без положени усилия получава перманентно обичта на своя родител. Добре е да не порастваме съвсем, да съхраним детето в душите си до края на дните си . Изобилието от дарове потича към нас, когато сме безгрижни, когато мислите ни започват така: „Аз заслужавам даровете на Вселената. Заслужавам да бъда обичан/а, ценен/а, заслужавам сбъдването на моите мечти, защото това не ще ощети никого“. Съждения от подобен род отхвърлят съмнението в собствената ни ценност, която, за съжаление, във взаимоотношенията ни като възрастни често е подложена на девалвация. Пораствайки, доброволно се подчиняваме на господството на материята над духа, ставаме роби на вещите и постепенно заменяме безгрижието с тревога, със стрес, с недоволство и гняв, с омраза и  себеотричане. След тях дотичват лишенията и болестите. Вярващият  /без значение кой е неговият Бог/ където и да се намира, каквото и да му се случва, не губи чувството си за свързаност с Вселенския Повелител. Той възприема себе си и света с чистата непредубеденост на дете, която често в очите на околните изглежда като наивност. Дори когато е отчаян, разочарован от хода на житейските събития, интуитивно долавя, че ще му бъде спусната свише нужната подкрепа. Смиреният не преживява сполетялата го беда или поредното лишение като наказание, а като изпитание и обещание за нова благодат. Така надеждата да познае отново изобилието остава жива.

          Вероятно в очите на Великия Творец, ние, хората, изглеждаме като деца, които  си вършат пакостите, докато играят вечната игра, наречена „Живот“. Ламтежи и прегрешения, печалби и загуби, падения и възходи. Любящият родител /Отецът, Бог (понятията са условни)/ само в крайна нужда подава ръка за подкрепа на отрочето си. Няма как иначе детето да порасне, да опознае големия свят, да открие своето място в Пъзела на живота. Трудно, много е трудно да погледнем на себе си и на живота с очите на Всевишния! За него всички сме любими рожби, ала ние помежду си не се обичаме като братя и сестри. Егото ни разделя, противопоставя ни, поражда спорове, конфликти, вражди, войни, пречи ни да се почувстваме свързани в Холограмата на битието.Така, ние, непорасналите деца на Бога, не осъзнаваме, че отваряме широко вратите на душите си за парада на  насилието, а след него само на крачка пристъпва и нашествието на мрака в тях. Отдавна е време човекът да се хване сам за косите си и да се измъкне от мрачните подземия на Егото и на преходните си страсти. Тук сме, за да се обичаме, да се даряваме взаимно кой с каквото може, а не да се борим за надмощие, да ограбваме, да унизяване, да  потискаме, да убиваме. Нещо повече, ден след рушим общия си дом. Замърсяваме лика на земята с вредни емисии, с тоновете изхвърлена пластамаса, полиетилен  и с какви ли не още боклуци.

Земята е жив организъм.

 Тя също има сърце. Страда.

Има бял дроб. Задушава се.

Има ръце. С тях все още ни прегръща.

 Докога, Животе, ще те има?!

          Още много истини за човека, за живота, за актуалните проблеми на модерната ни свръхтехнологична епоха може да откриете в есетата от този сборник, както и пресъздадени картини от обществено-политическия живот в България  и моята оценка за тях. Особено са ми любими литературните есета, в които съм изразила преклонението си пред съвършената красота на природата. Когато съм сред нея, най-силно усещам съприкосновението с мощта   и недостижимата гениалност на Твореца - Бог. Преживяването е като при среща с друг човек, с истински приятел, който е надмогнал инстинктите си, почти е разрушил Егото си и не би ме ранил за нищо на света. Среща, при която няма  „Аз“ и „Ти“, а съществува, свети, сияе това: „Ние“ – тук и сега. „Ние“ – утре пак заедно.   

          Някои думи греят, топлят, галят. Като Слънцето, което ме обливаше с лъчите си това лято край морето.

Нашето.

Черното. 

А кой ли е запалил Светлината?

Кога?

Как е засветило Слънцето? 

За кого?

И защо?

Самадхи