Защо забравихме
Тичешком влетях в тръгващия автобус. В главата ми маршируваха нови впечатления, нови емоции от едно ново запознанство...
Погледът мимоходом се плъзна по лицата, дори не ме подразни чалгата, която пригласяше на раздрънканото возило. Мислите кръжаха около срещата. Но нещо се промъкна в съзнанието и го затормози. Въздъхнах и върнах кадъра - не бяха последните няколко часа, нито изпращането. Намръщената контрольорка с досада ми подаде билетчето и седна на свободна седалка. И – тогава я видях, седеше точно срещу мен. Момиче на 16 или 17 години. Боже, колко беше тъжна...! Държеше МР3-ка, а музиката, която слушаше, сякаш я държеше в плен. През няколко минути пръстите пробягваха по копчетата, а миг след това очите се наливаха със сълзи.
И това ако не е поредното разбито сърце от Мадам Любов!
Мъчително беше да я гледам, но страданието на лицето ù бе като магнит за очите ми. Вече знаех, че не случайно хванах тръгващия автобус – няма случайни неща. Толкова дребни наглед ситуации и привидно незначещи нищо случки са прелюдия към нещо, което трябва да се случи в точно определен момент - не по-рано, защото няма да го оценим и не по-късно, за да не изгубим надежда. Автобусът намали, станах и приближих към тъжното момиче, наведох се и ù прошепнах:
- Не слушай това, което те прави толкова тъжна! Сега ще те докосна за късмет.
Тя ме погледна с почуда... Сложих ръка на рамото ù и мислено, от цялото си сърце ù пожелах- още преди утрешния ден да изплува от болката. Усмихнах се и слязох. Стоях до прозореца на потеглящия автобус, вдигнала палец за успех. Очите ми ù пратиха надежда. Тя кимна, плахо се усмихна и изтри сълзите - не бяха сълзи за изгубения копнеж. Бяха сълзи на благодарност, за нищожно малкото, което сторих - СЪПРИЧАСТНОСТ.
Гледах автобуса, докато се скри зад завоя. Бях щастлива, можех да полетя от щастие, защото знаех, че тази нощ аз ще се връщам в мислите ù. Едва ли ще измия тъгата, но със сигурност ще я карам да се усмихва, спомняйки си за мен...
П.П. А може би - всички ние сме ангели, но сме го забравили...
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Не случайно те открих! Всички ние можем да бендисваме като ангели и ... не трябва да го забравяме! Много ми хареса!
-
-
...това направи и вчера ,с мен и днес?...,днес ми е по"светло",по-мъдро,но четейки написаното се разплаках...ЗАЩО??? Зная,че ще се срещнем пак,налага се.
-
Благодаря!
Илко!
Мария! -
Едно от любимите ми!
-
подаряваш себе си
-
Топло е като в сърце... Да, ангели сме, но едни пътуваме надолу, а други - нагоре. И дяволи да станем, вътре в себе си сме ангели. И така пак нагоре. В цялата описана от теб история най-хубавото е ежедневното стоплено от вечното. В теб най-важното е реалното, което ражда художественото. Добре, че не е обратното... Хубаво е!
-
"...страданието на лицето ù бе като магнит за очите ми."
Докосни и мен... за късмет, моля те! И аз обичам зеленото! -
Трябва да вършим такива неща, съдбата се отплаща, а и се чувстваме по-добре... Удовлетворението да направиш някого щастлив или поне по-малко нещастен е страхотно.
-
Много е добро. Чак на мен ми вдъхна надежда.
-
Топлинка дадена напреме,никога не е в тежест...
-
Браво!
-
Поздравления
-
Много красиво.
-
Благодаря за милите думи!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Да, няма нищо случайно.
Благодаря, че сподели!