Защото мога!

... Имам дъщеря. Таня. Добро дете. Никакви проблеми с нея! Расте като гъбка! Незлобива, мила, добра... Чурулика из къщи, и скача като катеричка. Изобщо .... Радост! Един ден си дойде разплакана. Скри се в стаята си и не излезе до вечерта. На вечеря почопли, почопли в чинията си и се скри в стаята си. На другия ден - същото!

 - Какво става? Защо плачеш?

 Без отговор. Само отново се разплака. Така - седмица. Детето само плачеше в стаята си. Не искаше да излиза, да се храни, да говори... С една дума: повехна. Викам си: Тая няма да я бъде! 

 Тръгнах сутринта след нея. Никога не го бях правил, но... И... видях. Един младеж впери поглед в нея и тя сякаш се препъна.

Опита се да го заобиколи, но той беше като хищник, набелязал плячка. Приближи и я хвана за ръката. Тя се разтрепери. Помоли да я пусне, разплака се... Той я гледаше злобно и каза: 

 - Накарай ме!

 - Защо правиш така? Какво съм ти направила? Остави ме!

 - Защото мога! Защото ми харесва! Какво ще ми направиш? Спри ме, де!

  А, такаааа.... Огледах го. Обикновено момче. С нищо забележително! Дори очите му обикновени! А, ми съсипва детето! Защото можел! Защото му харесвало! Изчаках да свършат училище и тръгнах след него. Тръгна си сам. Вървя дълго и хлътна в една невзрачна къщица. Една мършава женица щъкаше по двора.

 - Върна ли се? Яж и ела да ми помогнеш!

 - Добре, мамо! Ти яде ли? Изморила си се! Ела да ядем заедно! Тъкмо ще си починеш!

 - Не мога, сине! Баща ти ще се върне, а аз имам още толкова работа! Айде! Яж и ела да ми помогнеш!

  Така, така, такаааа.... Сякаш не е същото момче, което тормози Таня. Кой ли е баща му? Какъв ли е?

 Докато размишлявах, скрит в сенките, приближи дребен мъж, с клатушкане. Отвори паянтовата портичка и влезе в двора. Жената замръзна. Той отиде до нея и я погледна.

 - Я, каква си мърла! Гладен съм! Има ли нещо за пиене?

 Тя мълчаливо изтръска ръце и тръгна към къщата. Ясно! Бащичко. Сега ще му покажа каква е играта! На сутринта излязох преди Таня и се притаих близо до къщето. Младежът излезе и тръгна към училище. С нищо незабележим, спокоен... Излязох пред него и спрях. Той се опита да ме заобиколи, но не можа. Стоях, гледах го в очите и погледът ми се втвърдяваше. Обземаше ме гняв и желание да го подхвана и да го превърна в кайма! Та, той беше смазал детето ми! Моята чуруликаща птичка! Едва се сдържах! Кръжах около него заплашително, а улицата бе пуста. Той започна да се плаши. Сви се, потърси място да отстъпи, но се спъна в бордюра и падна.

  - Кой сте, Вие? Какво искате от мен?!

Мълчах застрашително над него и той не смееше да се изправи.

 - Вървете си!

 Ааа! Няма да стане така! Гледах го втренчено, а той седеше до бордюра, неспособен да се изправи. Бръкнах в джоба си. Направих го несъзнателно и нехайно. И гледам ... потече струйка от него. Той се сви и заби поглед в земята. Защо? Какво съм Ви направил?!

  - Таня! - Само това казах.

  - Какво?

  - Таня! Ако я доближиш! Ако я погледнеш! Ако и проговориш, или докоснеш ... Аз ще съм наблизо! Пикльо! А се прави на мъж!

  Обърнах се и си тръгнах. Едва тогава той стана. Видя локвичката под себе си и тръгна обратно. Никой друг не го видя, но той видя. Беше смазан.

  Полека - лека Таня започна да се оправя. Мина доста време, докато започне пак да чурулика, но беше по-сдържана и резервирана. Не излизаше никъде сама. Не вярваше на никого и нямаше приятелки. Когато я попитах защо, тя каза: Не мога!

Даааа... Не беше се оправила съвсем. Тормоза отдавна спря, но раните боляха. Детето ми се боеше. И аз не знаех какво да направя! И защо?! Защото някой можел и му харесвало да го тормози!