-         По дяволите, какво си направил? – извика Ерик, като хвана брат си, извади го от леглото и го захвърли на другия край на стаята.

Чу се глухо тупване и Филип се стовари на земята. Не го заболя, но му се спеше, защото предната нощ имаше битка, която бе спечелил. Замисли се, че може да използва душата на жертвата си срещу брат си, но в същия момент се отказа, защото се сети, че брат му беше половин Ерик.

-         За какво говориш? – попита Филип, изправяйки се на крака.

-         Не се прави на ударен. Какво си казал на Джоузи?

-         Нищо -  отвърна спокойно Филип. – Пошегувах се с нея. Не носи много на майтап, да знаеш. Прие го сериозно и доста равнодушно.  Защо изобщо се занимаваш с нея?

-         Казах ли ти да не засягаш повече тази тема? – Ерик повиши тон и хвана брат си за яката на тениската.

-         Махни се от мен – Филип избута ръцете му. – Ти изобщо слушаш ли ме? Тя е толкова лоша актриса. Всичко, което разбрах за нея, е, че изобщо не е искрена с теб. Мисля, че си се заблудил.

    Ерик не каза нищо. Ядоса се и фрасна една песница на брат си. Това не нарани Филип, напротив – той се усмихна, което обърка Ерик. Момчето не очкаваше. Филип го хвана и го хвърли през прозореца. Чу се звук от натрошено стъкло и Ерик падна на моравата в двора. Филип скочи от прозореца и се приземи точно над брат си. Започна да го удря, но Ерик беше беззащитен.

-         Кога най-после ще разбереш, глупако. Тя те мотае. Толкова ли си сляп? – попита го Филип. – Всичко, което правиш за нея, е безсмислено. Тя не е човек. Видя скриптовете на гърба ми, човече. Видя ги и се издаде, без дори да забележи.

-         Какво? – Ерик се ужаси. – Но аз помня, аз се запознах се нея, излизахме. Грешиш.

-         Братко, чуй ме – Филип го погледна в очите. Две еднакви лица се гледаха, два чифта еднакви очи се взираха едни в други. Едните бяха ужасени от чутото, другите гледаха реалистично на ставащото.

   Филип влезе в ролята на брата възпитател. Наистина беше израснал в последно време. Битките бяха силни и печелени от него. Не можеше да спре да печели. Царството на баща им беше могъщо подземно царство. Но колкото беше могъщо, толкова бяха и строги законите. Правилата в битките бяха кратки и ясни – битката свършва тогава, когато единият умре. Тогава победителят взима всички души, които победеният е спечелил в предишни битки, включително и неговата. Така победителят си осигурява по-голяма сигурност за спечелването на следващи битки. Филип го правеше с лекота. Цял живот той бе ненавиждал брат си, защото Ерик  беше първородният. Ерик пръв излезе от онова езеро. Цял живот Филип се бе стремял да бъде по-добър от брат си, за да може да замести баща си един ден (когато  и да е този ден) , за да бъде уважаван,  за да имат поданиците в долния свят страх от него. Филип  очакваше, че ще стане безскрупулен, безмилостен,  убиец, пред когото не може да застане по-силен враг. Ненавиждаше мисълта, че ще стане като брат си – получовешко същество, че ще започне да чувства душевна болка, че ще трябва да понася всичко човешко... Че ще бъде смъртен за човешката ръка.  Но не, явно можеше да се владее, а това беше върхът на съвършенството за него. Не изпитваше жажда да убива, но беше ли предизвикван на дуел, разкъсваше душата и разума на противника и ги взимаше за себе си. Нямаше желание да убива дори хора от Земята. По-скоро постъпваше по по-философки начин и им показваше кое е важното в живота им.

     На този етап Филип изпитваше единствено състрадание към по-големия си брат. Наистина, обичаше го, искаше най-доброто за него и точно по тази причина щеше да го накара да прогледне. Ерик беше слаб. Беше половин Ерик. Загубил беше битката си с Улфо. Трябваше да е мъртъв, да е човек, да е смъртен, но Филип го бе предпазил, беше говорил Улфо да вземе само половината му душа. Улфо не беше толкова лош, за колкото го смяташе Ерик, но Ерик не знаеше нищо, чудеше се защо не е в най-тъмното кътче на царството, но беше благодарен на Улфо. Филип го беше спасил от прогонване от света на баща им. Филип беше длъжникът, но уважаваше Улфо заради услугата. Улфо беше наясно, че Филип няма да остави брат си току така и се съгласи, мислейки си как момчето ще му бъде длъжник. И Улфо, като традиционен демон, ще поиска битка с Филип.  Момчето беше благодарно на най-верния подчинен на баща си. Знаеше какво го очаква при битката с него, но не това беше на преден план сега. Филип беше длъжен да отвори очите на брат си. Джоузи не беше тази, за която се представя. Не беше тази, за която Ерик я мислеше. За момчето тя беше любовта, тя беше върхът на съвършенството, това, което алхимиците някога са търсили, всичко, към което романтиците са се стремели, всичко, върху което философите са разсъждавали и математиците са опитвали да обяснят. И в този момент цялата тази представа щеше да бъде разбита от Филип.

-         Чуй ме, Ерик, моля те – в гласа на Филип се улавяше нотка на отчаяние. -  Вчера, когато говорих с нея и ù разказах  за нас, усещах, че тя знае нещо. Знае всичко. Тя не е тази, за която се представя. Видя скриптовете на гърба ми. Дори не се усети. Мислеше, че е оригинална, като е разбрала, че съм аз. Дори не се усети, че се издаде...

-         Какво искаш да кажеш? – попита Ерик потресен.

-         Ерик, никой нормален човек на тази земя не може да види скриптовете. Това са спечелените ми битки там, долу. Всяка една се отразява на гърба ми. Тя видя това и видях самодоволната ù усмивка, усетих, че нещо не е наред с нея. Ерик, помниш ли как се запозна с нея? Помниш ли как я срещна, разказа ли ти коя е тя?

   Ерик се замисли. Опита се да си спомни всичко отначало. В този момент знаеше единствено, че е влюбен в нея, че би направил всичко за нея. Би изгорял в адски огън за нея. Това, което Филип  говореше, не можеше да го проумее. Не е възможно  да му се случва това. Ерик си спомни за слабостта си, за половината си същност, за битката с Улфо, в главата му нахлуха хиляди други мисли и спомени, но не и откъде познава Джоузи. Никога дори не се беше замислял над очевидното.  Може би това му беше и грешката. Трескаво се опитваше да осмисли какво му казва Филип, не можеше да повярва, чудеше се дори откъде Филип знае всичко това. Не виждаше очевидното, макар то да беше пред очите му. Продължаваше да я обича, продължаваше да иска да я обича. Какво беше това чувство? Какво го караше да  я иска толкова. Може би на това се казва, че любовта е сляпа. Може би го беше разбрал.

-         Ерик! – Филип го разтърси. – По дяволите, кажи нещо.

-         Не – беше единственото, което промълви Ерик.

-         Какво „не“?!

-         Не, Филип. Не помня коя е, откъде е и как съм се запознал с нея. Не знам! Но знам едно...

На Филип му се стори, че видя сълза в окото на Ерик.

-         Знам само, че я обичам.

Филип не знаеше какво да каже. Беше ужасен от брат си и какво му е причинила  битката с Улфо.

-         Толкова си слаб – каза Филип, стана и си тръгна.

-         Слаб съм, Филип  - промълви  Ерик. – Защото я обичам...