Разказът е продължение на разказа ‚Безпощадно“.

   Стоях като закован насред летището и не можех да помръдна. Безкрайният човешки поток ме  побутваше и сякаш ръмжеше. Да, сигурен бях, нищо че бе само миг- това беше Люба. Трябваше ми време да изляза от вцепенението и да тръгна.

  Нямах никакъв спомен как са минали трите дни от командировката в Лондон. Бях включил някакъв  автопилот, който не подозирах,  че притежавам. Спомен имах само от минутата, когато се настаних в самолета за София. През цялото време мислех какво трябва да предприема, за да открия Люба. Не можех да се начудя на тъпотията си, заради която пропилях толкова години в самота и самосъжаление.

  Веднага щом кацнах се обадих в офиса и уведомих, че ще взема два дни отпуск. Документите вече бях изпарил по имейл. Прибрах се вкъщи, открих добра детективска агенция и си запазих час. На другата сутрин бях в офиса със снимка на Люба и всичко, което знаех за родителите и. Когато свърши срещата, получих уверение, че до две седмици ще получа доклад и си отдъхнах. Отново бях готов за работа.

 Вечер се прибирах  в самотния ми апартамент, обзет от надежда за голяма промяна в живота ми. С чаша вино в ръка се връщах мислено години назад. Спомних си малко по- малко всички прекрасни моменти, които преживях с Люба, но неизменно изникваха спомените за Елена. Тази, която обичах до полуда. Тази, която  само изискваше и вземаше и успя да надделее над тази, която обичаше и даваше без да иска в замяна. Споменът как изхвърлих Люба от живота си, заради разрушителната любов към Елена, ме побъркаше.

  Нощем, пък ме навестяваха кошмарите. Сънувах как Елена убива детето на Люба. Друг път как отивам в аптека и търся лекарство срещу задушаване и аптекарката ми предлага да избера между положителен тест за бременност и  противозачатъчни. Събуждах се разтреперан и мислех за истината на Люба и голямата лъжа на Елена.

 След десет дни ме поканиха в  детективската агенция. Буквално изхвърчах от офиса. Настаних се и секретарката ме попита дали съм добре. Явно съм изглеждал ужасно. Разказаха ми, че скоро след като Люба е напуснала офиса в Пловдив, родителите са продали къщата и са се преместили в наследствен имот в Пазарджик. Там живеят и  сега със сестра на майка и. След дискретния разговор  със  съседи са разбрали, че скоро след като са се нанесли, дъщерята е родила момченце, но за бащата не са чували нищо, нито са го виждали. Никой от семейството не отговарял на любопитни въпроси. Живеели доста затворено и дори сестрата станала такава. Почти не са виждали детето, защото рядко са го извеждали навън, защото притежавали голям двор. Кога Люба е заминала- не могат да кажат. Кога и детето е изчезнало- също. Просто по някое време забелязали, че на простора вече няма детски дрешки. След проведените наблюдения са сигурни, че в къщата живеят само родителите и сестрата на майката. Дадоха ми точен адрес. Шефът на агенцията ме посъветва да посетя родителите. Това бил единственият начин да науча нещо повече. Бащата е пенсиониран военен и със съпругата не ходят на работа, така че няма проблем да ги заваря вкъщи.

    Прибрах се и реших веднага да отида в Пазарджик. Тръгнах рано сутринта, за да бъда там около десет. Взех голям букет божури за майката. Позвъних и зачаках пред портата на двора. След малко ми отвори непозната жена, явно сестрата. Представих се и помолих  много притеснено да вляза и да се видя с родителите на Люба. Жената се вкамени и дори не издаде звук, не помръдваше от вратата.  Посъвзе се от изненадата и ми каза да почакам на пейката в двора. Когато излезе отново, се опитах да разгадая по лицето и какво ме чака. Видях само голямо притеснение и тревога. Каза ми, че родителите не искат да ме виждат. Помолих я да предаде цветята на майката с молба да говорим само за пет минути. Молех се да ме приемат. Надявах се за милост.

    Изглежда цветята и думите на сестрата са проработили и бях поканен в хола. Бащата седеше на дивана и ме изгледа с поглед, пълен с презрение.

     - Какво желаете, господине?- процеди през зъби.

     - Желая да науча нещо за Люба. Знам, че съм чудовище и не заслужавам нищо, но просто вече не мога да живея без да знам.

     - Няма и да научите! Изхвърлихте Люба бременна. Объркахте целия ни живот, съсипахте я. Но с общи усилия се справихме и Люба няма нужда от вас. А сега си тръгвайте и въобще да не сте посмели да идвате пак -  завърши и погледна към сестрата.- Ваня, изпрати го и му върни цветята!

    Тръгнах напълно отчаян. Заслужавах го. Надеждата си беше отишла. Това е. Застанах до колата си и погледнах умоляващо сестрата. Тя ме гледаше внимателно право в очите. Мярнах съчувствие в синия и поглед. Само миг преди да затвори портата, тя прошепна съвсем тихо:

     - Съжалявам те! Ще се опитам да ти помогна. След час ще пътувам за София. Чакай ме на бензиностанцията на изхода- и хлопна вратата.

 Изтръпнах, не бях сигурен дали съм чул добре. Трябваха ми няколко минути да се осъзная и да потегля. Веднага се отправих към мястото на срещата. Зачаках и се молих да ми помогне. Влязох вътре да взема кафе и след малко тя застана на касата и каза тихо:

     - Ще говорим в София. Сега само карай след мен - плати горивото и излезе без да ме погледне.

 Тръгнах, карах близо до нея и когато стигнахме при Експо центъра, тя отби и паркира. Изскочих от колата да я посрещна. Ваня ме погледна и усетих колебанието и.

    - Никола, това което правя може завинаги да съсипе отношенията ми със сестра ми и зет ми. Но те съжалявам и лично смятам, че Люба трябва да знае. Ще ти кажа само, че тя и сина и са много добре и живеят в Лондон. Тя е омъжена за много грижовен и добър мъж. Обичам я много и първия човек на когото каза, че е бременна бях аз. Знам колко лудо те обичаше и колко страда. Ще ти дам имейл адреса и, но тя решава дали ще ти отговори. Това е всичко, повече не искай нищо. Аз ще говоря с Люба. Много жалко, че ти трябваха толкова години, за да се сетиш за нея.

   С това приключи срещата ни, подаде листче с адреса и потегли. Когато се прибрах, започнах да пиша и се молих да  получа отговор.

„ Скъпа, Люба!

Благодарение на добрината на леля ти, мога да ти пиша. Животът ми в личен план е пълен провал. Но аз не съм важен и заслужавам нещастието и самотата си в пълния им размер. Знам, че постъпих изключително жестоко с теб, несправедливо и много грозно. Знам, че не те заслужавам и единственото, което искам да те помоля за прошка. Разбрах, че имам син, който също не заслужавам. Пиша ти с молба да се опиташ да ми простиш и да разбера нещо за теб и сина ни. Бих се радвал и на  една снимка, от която да видя усмивките ви.

Нищо не може да оправдае жестокостта ми към теб, но знай че ще се разкайвам до края на живота си!

Ще бъда много щастлив, ако ми отговориш.

 Никола“

 Затворих лаптопа и се приготвих да чакам. След два дни получих отговора и. Не смеех да го отворя. Сърцето ми биеше като камбана, не можех да си поема дъх. Разтреперената ми ръка събра смелост и кликна върху мишката. Не беше дълго писмо и зачетох.

„ Здравей, Никола!

Отговарям ти само, защото някога те обичах много. Сега вече съм съвсем друг човек. Няма да ти разкажа какво струваше за мен и семейството ми, решението да родя сина ми. Това е минало, а аз не поглеждам назад. Само ще кажа, че синът ми ме направи безкрайно щастлива и заради него бях готова на всичко. Оставих го на родителите ми, когато бе само на годинка, за да потърся по-добри  възможности за нас в Англия. Няма и да разкажа през какви трудности минах и че работих по 12 и повече часа на ден, но успях и прибрах детето само след година и половина. После съдбата ми помогна и срещнах един прекрасен човек, който ни прибра в дома си и осинови детето ми. Даде му име и дом. Аз съм щастлива, защото съм обичана и ценена и се гордея със сина ми, който е вече сериозен млад мъж. Ще ти изпратя снимка от дипломирането му. Друго не очаквай, не бих допуснала да объркаш живота на семейството ми.

Сбогом и бъди здрав!

Люба“

  Отворих снимката и от очите ми покапаха сълзи. Не можах дълго да се успокоя. После сложих снимката на десктопа. Това беше, не ми оставаше друго освен да продължа самотното си съществуване.

 И така, животът ми продължи както през последните самотни години. Работа, работа и пак и пак, за да не мисля за погубения си живот и за неосъщественото ми семейство. Друго писмо от Люба не получих.

 Беше 24 декември, стоях сам пред лаптопа и се взирах в снимката на сина ми, осъзнал, че съм съвсем сам за Коледа. И малкото ми останали приятели щяха да празнуват без мен със семействата си. Сигурен бях, че в сградата бях останал само аз и охраната на входа.

 Часовникът показваше 17:00. Реших, че все пак трябва да тръгна, когато ми позвъниха отдолу.

   - Г-н Николов, на входа ви търси г-н Кейн. Казва, че идва от Лондон и иска лично да говори с вас.

   - Пуснете го - отговорих с неприкрита изненада, но бях готов и дявола да приема само да не съм сам.

 На вратата се почука. Охранителят влезе и поиска разрешение да въведе госта. Само след миг в кабинета пристъпи сина ми. Нямах никакво съмнение, че е той. Изправих се, сърцето ми блъскаше  лудо. Беше толкова тихо, че се чуваше.

   - Г-н Николов, извинете че идвам без да ви предупредя, но решението ми бе спонтанно и прецених да го осъществя за празниците. Татко почина и реших да ви видя. Мама ми разказа всичко и ме подкрепи. Да се запознаем, аз съм Виктор Кейн.

  Не бях в състояние да намеря и дума на английски, просто се приближих и го прегърнах.