29.12.2004 г., 20:40 ч.
Затворен кръг
1467
0
5
5 мин за четене
Затворен кръг
Отново от дъха му се носеше онова зловоние, за което нямаше лек. Така характерно, сякаш е роден с него. Беше пиян. Както винаги. А в началото все обещаваше и се кълнеше да не ходи в онази дупка, превърнала се в дом за него и такива като него. "Отрепки"- биха казали хората, минаващи покрай постоянно отворената врата, винаги готова да приеме нови членове на "семейството". Всъщност повечето от тези вътре имаха жени и деца. Бедните същества, ежедневно принудени да търпят скандали и побои. Честта, човешкото им достойнство стигаха до нулата и я подминаваха. Вечна деградация, която като че ли нямаше край. Тук израза- " по-зле от това не може да стане" просто не съществуваше. Винаги имаше още накъде. Черното да стане по-черно и така- до безкрай.
- Дай още едно- едва изпелтечи през задавящата го вече слюнка, която след малко щеше да потече по брадата му.
- Имаш ли пари? Не? Айде изчезвай! Утре пак.
- Утре...- едва промърмори под нос и стана залитайки.
Завлачи се към вратата. На входа или по-точно на изхода се спъна в един от свойте събратя, който лежеше на земята и си говореше нещо с някого, видим само за него. на някакъв свой език.
Изрита го повторно. Защото можеше, а и другия нямаше как да му отвърне.
От свежия въздух умът му малко се проясни, ако изобщо може да се говори за проясняване в подобен случай.
Беше живял винаги в блока отсреща. На една крачка разстояние. С баща пияница, който го пребиваше докато сам не се умори, който никога не му бе казвал и една добра дума, който се прибираше когато му скимне и превръщаше живота в ад.
Но за сегашното му положение не беше виновен само той. Имаше какво да се научи и от бандата хулигани, с които се запозна, когато беше около десетгодишен. Деца, които си търсеха белята и един ден тя щеше да ги намери. Живееха в същия блок. Навремето. После някои от тя се изгубиха по затвори. Други пък още се подвизаваха в кварталната кръчма. Малко заживяха нормално. Спаси ги невидимата ръка на съдбата. Именно тя ги изтегли за яката в един друг свят, който опознаха и харесаха повече от своя.
А той, той се занимаваше най-вече с кражби. Бе избрал най- лесния път. Спускането надолу, за което не е нужно никакво усилие. Просто се оставяш на гравитацията и тя сама си върши работата.
Като стигна до входната врата се блъсна в нещо. По-точно в някого. Дори не можеше да фокусира. Всичко му се размиваше. Границите, линиите се губеха едни в други, изкусно преплетени и заблуждаваха.
Спря се, затвори очи и пак ги отвори. Сега видя силует и една ръка свита в юмрук да замахва към него. Почти не усети болката. И понеже философията на съществуването му винаги е била- "Око за око, зъб за зъб" и "Ако те ударят по едната буза- отвърни два пъти по-силно.", той също замахна. В зениците му се появиха едни особени пламъчета. Инстинка за самосъхранение бързо се изроди в жажда за кръв. Жестокостта просто течеше във вените му. С течение на времето той все повече имаше нужда да задоволява желанието да причинява болка. А от къде идваше това желание не си даваше сметка, нито го интересуваше. Като че ли се опитваше да върне, тази, която сам бе изпитал на гърба си.
Беше убивал няколко пъти. Не го хванаха. Виждаше очите на жертвите си, а зад тях едно дребно, съсухрено човече, което не можеше да говори, а само да съска и размахва пръст насреща му. И това жилаво старче подозрително много приличаше на баща му, който дори когато порасна не успяда удари. Не можа да си върне за цялото зло, което му бе причинил. Запомни го така- състарен преждевременно от алкохола и годините прекарани в затвора. Защо не можа да му го върне тъпкано, след като толкова чакаше момента, когато силите му се стигнат за отмъщението? Може би все още виждаше същия онзи баща, които го пребиваше като малък и го караше да се чувства така жалък. Беше го страх. От това жалко подобие на човек, посяло за пръв пък ужаса в детските очи. Или може би изпитваше някакво странно чувство, наподобяващо обич към него. Заради малкото кратки моменти, в които се държаха почти като баща и син.
После старецът умря. В затвора разбира се. И той започна да си отмъщава на света.
Сега се боричкаше с нападателя си, който се оказа един от старите му дружки, с които преди години обикаляха улиците, главно през нощта, и тормозеха хората. Беше дошъл да му пререже гърлото заради невърнати пари или нещо подобно.
Приличаха на животни. Другият имаше нож. Той също извади своя, с който никога не се разделяше и замахна. Успя от първия път да го наръга близо до сърцето. Онзи падна на земята. Но на него сякаш не му стигаше. Наведе се и го погледна. Злобното старче му се изсмя насреща. Замахна. После пак. И пак... докато не падна от изнемога до трупа. Мириса на кръв му достави удоволствие. Усмихна се някак зловещо... извратеното му болно съзнание като че ли беше щастливо. Ноздрите му вдишваха жадно аромата на смъртта. Именно той го караше да се чувства жив. Чуждата смърт. Играеше си на Господ. Но това си има цена.
Отново отиде зад решетките, станали му втори дом след кръчмата. Тези две места беха свързани с него. Като с някакви пипала, сраснали се с плътта му, не го пускаха, вкопчили се в същността и тъмната му душа.
Последните си дни прекара в затвора. Като баща си. Освободи жена си и сина си от постоянно насилие, обиди и унижение. Но не ги освободи от себе си.
Същата вечер, когато им съобщиха, че е починал, синът му, вече поотраснал, се запъти към кръчмата. Глух за молбите на майка си да не стъпва там.
-Ще станеш същия като баща си.
- Няма! Остави ме. Никога няма да прилитам на онзи нещастник.
Грубо я блъсна и излезе.
Кръговрат.
От който в повечето случай изход няма.
Отново от дъха му се носеше онова зловоние, за което нямаше лек. Така характерно, сякаш е роден с него. Беше пиян. Както винаги. А в началото все обещаваше и се кълнеше да не ходи в онази дупка, превърнала се в дом за него и такива като него. "Отрепки"- биха казали хората, минаващи покрай постоянно отворената врата, винаги готова да приеме нови членове на "семейството". Всъщност повечето от тези вътре имаха жени и деца. Бедните същества, ежедневно принудени да търпят скандали и побои. Честта, човешкото им достойнство стигаха до нулата и я подминаваха. Вечна деградация, която като че ли нямаше край. Тук израза- " по-зле от това не може да стане" просто не съществуваше. Винаги имаше още накъде. Черното да стане по-черно и така- до безкрай.
- Дай още едно- едва изпелтечи през задавящата го вече слюнка, която след малко щеше да потече по брадата му.
- Имаш ли пари? Не? Айде изчезвай! Утре пак.
- Утре...- едва промърмори под нос и стана залитайки.
Завлачи се към вратата. На входа или по-точно на изхода се спъна в един от свойте събратя, който лежеше на земята и си говореше нещо с някого, видим само за него. на някакъв свой език.
Изрита го повторно. Защото можеше, а и другия нямаше как да му отвърне.
От свежия въздух умът му малко се проясни, ако изобщо може да се говори за проясняване в подобен случай.
Беше живял винаги в блока отсреща. На една крачка разстояние. С баща пияница, който го пребиваше докато сам не се умори, който никога не му бе казвал и една добра дума, който се прибираше когато му скимне и превръщаше живота в ад.
Но за сегашното му положение не беше виновен само той. Имаше какво да се научи и от бандата хулигани, с които се запозна, когато беше около десетгодишен. Деца, които си търсеха белята и един ден тя щеше да ги намери. Живееха в същия блок. Навремето. После някои от тя се изгубиха по затвори. Други пък още се подвизаваха в кварталната кръчма. Малко заживяха нормално. Спаси ги невидимата ръка на съдбата. Именно тя ги изтегли за яката в един друг свят, който опознаха и харесаха повече от своя.
А той, той се занимаваше най-вече с кражби. Бе избрал най- лесния път. Спускането надолу, за което не е нужно никакво усилие. Просто се оставяш на гравитацията и тя сама си върши работата.
Като стигна до входната врата се блъсна в нещо. По-точно в някого. Дори не можеше да фокусира. Всичко му се размиваше. Границите, линиите се губеха едни в други, изкусно преплетени и заблуждаваха.
Спря се, затвори очи и пак ги отвори. Сега видя силует и една ръка свита в юмрук да замахва към него. Почти не усети болката. И понеже философията на съществуването му винаги е била- "Око за око, зъб за зъб" и "Ако те ударят по едната буза- отвърни два пъти по-силно.", той също замахна. В зениците му се появиха едни особени пламъчета. Инстинка за самосъхранение бързо се изроди в жажда за кръв. Жестокостта просто течеше във вените му. С течение на времето той все повече имаше нужда да задоволява желанието да причинява болка. А от къде идваше това желание не си даваше сметка, нито го интересуваше. Като че ли се опитваше да върне, тази, която сам бе изпитал на гърба си.
Беше убивал няколко пъти. Не го хванаха. Виждаше очите на жертвите си, а зад тях едно дребно, съсухрено човече, което не можеше да говори, а само да съска и размахва пръст насреща му. И това жилаво старче подозрително много приличаше на баща му, който дори когато порасна не успяда удари. Не можа да си върне за цялото зло, което му бе причинил. Запомни го така- състарен преждевременно от алкохола и годините прекарани в затвора. Защо не можа да му го върне тъпкано, след като толкова чакаше момента, когато силите му се стигнат за отмъщението? Може би все още виждаше същия онзи баща, които го пребиваше като малък и го караше да се чувства така жалък. Беше го страх. От това жалко подобие на човек, посяло за пръв пък ужаса в детските очи. Или може би изпитваше някакво странно чувство, наподобяващо обич към него. Заради малкото кратки моменти, в които се държаха почти като баща и син.
После старецът умря. В затвора разбира се. И той започна да си отмъщава на света.
Сега се боричкаше с нападателя си, който се оказа един от старите му дружки, с които преди години обикаляха улиците, главно през нощта, и тормозеха хората. Беше дошъл да му пререже гърлото заради невърнати пари или нещо подобно.
Приличаха на животни. Другият имаше нож. Той също извади своя, с който никога не се разделяше и замахна. Успя от първия път да го наръга близо до сърцето. Онзи падна на земята. Но на него сякаш не му стигаше. Наведе се и го погледна. Злобното старче му се изсмя насреща. Замахна. После пак. И пак... докато не падна от изнемога до трупа. Мириса на кръв му достави удоволствие. Усмихна се някак зловещо... извратеното му болно съзнание като че ли беше щастливо. Ноздрите му вдишваха жадно аромата на смъртта. Именно той го караше да се чувства жив. Чуждата смърт. Играеше си на Господ. Но това си има цена.
Отново отиде зад решетките, станали му втори дом след кръчмата. Тези две места беха свързани с него. Като с някакви пипала, сраснали се с плътта му, не го пускаха, вкопчили се в същността и тъмната му душа.
Последните си дни прекара в затвора. Като баща си. Освободи жена си и сина си от постоянно насилие, обиди и унижение. Но не ги освободи от себе си.
Същата вечер, когато им съобщиха, че е починал, синът му, вече поотраснал, се запъти към кръчмата. Глух за молбите на майка си да не стъпва там.
-Ще станеш същия като баща си.
- Няма! Остави ме. Никога няма да прилитам на онзи нещастник.
Грубо я блъсна и излезе.
Кръговрат.
От който в повечето случай изход няма.
© Диана Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Да винаги можеш да разчиташ на себе си
-
Зависи.. Има различни семейства.. различни животи. Но определено е хубаво да можеш да разчиташ на някого.
-
Лек... Лекът не е само в нас.. а в цялото семеиство
-
Благодаря ти Палома. Чак сега видях мнението ти. Радвам се, че ти е харесал и че си се замислила. Това беше целта ми.
Ами.. да, лекът не може да бъде другаде освен в нас. -
Този твой разказ също силно ме впечатли!! В него са поставени много житейски въпроси, които никак не са за пренебрегване и болежки, от които страда цялото ни общество. А лек.. Лекът можем да открием само в самите нас - или поне аз така разбирам твоето послание..
Много ми допадна!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
