Хоризонтът на морето се простира надлъж и нашир и внушава чувството за безбрежност като го погледнеш, но ти знаеш - това чувство е погрешно, защото нашето море, това дето ми е пред очите, е едно затворено море.
То може и да е кротко, и да е бурно, и да примамва, и да убива. Като всяко едно друго море. Но все нещо ще му липсва, защото си е едно затворено море пльоснато между Тракия, Кавказ, Понтийските планини, и степта.
Другите морета съединяват народите, а това нашето само ги разделя. Така е било, и май така и ще бъде.
Българският народ бил морски народ. Чушки. И да е бил отдавна го е забравил. Те разправят също, че сме били и конен народ, но аз кьорав кон не съм видял наскоро по селата. Каквото сме били - били сме. И вече не сме.

Седях на масата. Беше горещо. На терасата на кафенето леко подухваше. Това му е хубавото да живееш до брега, винаги духа, или пък това му е лошото, зависи как ще го погледнеш.
Капитанът беше облякъл старото сюркме с пагоните, дето им ги даваха навремето от Параходството, гладко обръснат и привел в ред белият перчем на главата си. Фуражка нямаше. Седеше през няколко маси в кафенето, гордо извисил осанка като награден от войната ветеран, и скришом оглеждаше представителките на нежния пол от неговия набор. Ще рече от доста отдавна. Беше седнал с гръб към морето и интереса му към безбрежната линия на хоризонта беше нулев.

Можех да седя така с часове, да си сърбам кафето и да наблюдавам парада на хората на фона на морето. Като в картина на Моне.
    -Чест посетител ли е Капитанът, попитах аз сервитьорката, която се държеше свойски с всички посетители, и посочих дискретно към него.
     - О, да, ухили се момичето.
Тази маса си е харесал, и все е с гръб към морето.
Разбирах го.
И той като мен не обичаше затворени морета.