14.02.2018 г., 1:15 ч.  

Завещание 

  Проза » Разкази
780 0 1
13 мин за четене

Вечерта срещу 6-ти му прилоша. Изтощеното му тяло потъна тежко в леглото. Потъмня, сякаш сливайки се със сянката си. Старецът отново мърморене и пъшкаше с особена отдаденост. Ина не прие на сериозно сърцераздирателното му прощаване с нея и любимият му син. Старецът настояваше да го види. Успя да изнерви до крайност тъмнокосата си дъщеричка. Въпреки непоносимостта си към доведения ѝ брат, на 8-ми тя реши да мине през къщата на "Драгойчева". Беше напрегната и посрещна вратата с юмруци. Студът бе полял пръстите й с розовина, а ударите ги обагриха с болезнена яркост. 
   Ина извади дрънчащите метални стружки от джоба си и отключи припряно. Пристъпи в задушния бял коридор и продължи напред без да счита за нужно да се събува. 
   ‎По пода на тясното, наситено с миризма на алкохол, пот, трева и мъжки парфюм помещение, се търкаляха обувки и шишета. Ина се наведе, вдигна един черен суичър от   и продължи пътя си в негова компания.
   ‎- Какво правиш тук? Да се беше обадила! Не може да нахълтваш така! Чуваш ли, ве! 
  Слав изскочи насреща й и се развика, подпрял ръка на стената до една от всички разхвърляни всекидневни. Беше гол до кръста. Косата му имаше собствени неповторими възгледи за мода. 
  ‎- Я не ми дръж такъв тон! - сопна се Ина, която с нетърпение бе чакала точно този миг, за да спусне гнева си от очите на устните  - И да ти бях казала, че ще идвам, пак нямаше да почистиш така че..
  ‎- Много ти знае малката уста. - смръщи вежди Слав, но в следващия миг усмивката му се разтегли в сияйна циничност - Тези свирки какви чудеса правят само! - изкикоти се той подигравателно.
  ‎- Я да мълчиш! Бъркаш ме с курвичките си! 
  ‎Ина блъсна рамото си в бялата му ръка и нахлу в стаята като влачеше черния суичър по земята. 
  ‎- Я по-полека! - изръмжа доведеният й брат.
  ‎В стаята цареше мизерия и безнадеждност. Дрехите бяха превзели пода, а от него плавно се катереха по мебелите. Малката масичка до леглото  бе натоварена с всякакви нечистоплътни пособия. Цигарените листчета се гърчеха отчаяни около пакетчето ОCB. Имаше чаши. Едната бе пълна с вода, а другата бе оставена се отмирисва. Имаше студен чай, остатъци от трева, стъклен пепелник, отворена кутия цигари, която бе заобиколена от опаковката и бандерола си.
  ‎  - Не е много уютно, знам, но без покана - толкова! - мърмореше с престорена загриженост Слав, като настаняваше тъмноката си сестричка. 
  ‎- Ако баща ни види как живееш.. ще му приключат всички мъки! 
  ‎- Радвам се, че няма такава опасност докато ти си с него, нали така, скъпа моя сестричке? 
  ‎Ина се стовари на леглото. Захвърли до себе си малката черна раница и суичъра и започна да разкопчава тъмното палто, като пусна погледа си на обиколка из стаята. На нощното шкафче в близост до нея имаше пакетче с марихуана и още едно неотворено OCB. Ина смръщи вежди в погнуса. 
  ‎- Виждам, че ти е доста забавно обаче не е! Татко не е добре. От два дена не е ставал! 
  ‎- Какво! И ми го казваш чак сега?! 
  ‎- И двамата си мислехме, че ще минеш тези дни, но, като гледам, си бил зает с други много по-важни неща! - извъртя поглед Ина и разтегли тънките си устни в жаловита и надменно пуста усмивка. 
  ‎- Разбира се, аз съм виновен отново! - намръщи поглед Слав и тонът му се обтегна. 
  ‎Ина понечи да възрази, но брат ѝ я прекъсна.
  ‎- Няма значение, не искам да слушам останалата част от похвалите ти по мое име! Ще се оправя набързо и тръгваме! Искам да го видя! 
  ‎Разпореждайки се припряно с нехайството си, Слав скри бялата си кожа под един черен суичър, който измъкна от отворения шкаф под дивана. Ина го остави да се разправя със суетата си и се обърна към нощното шкафче. Отвори го. Вътре разхвърлени лежаха описани листове. На някои от тях имаше скици, заобградени с непонятни за Ина формули и думи. Тя погледна към Слав. Той беше с гръб. Претърсваше най-горния рафт на зелената секция. Отново не можеше да намери нещо. Ина върна поглед на очернената хартия. Брат ѝ играеше двойна игра. Любимият, грижовен, макар и доведен, син на татко от любимата му жена. Красив, умен, с обещано по рождение, щастливо и завидно бъдеще. А ето го тук - такъв, какъвто го виждаше тя. Подигравка с уважението на всички. Престорено махленско тежкарче с престорен интерес към уличния рап, престорено поведение на опасен бияч, скитащ се из тъмните улички с глутницата си. 
  ‎Тя го ненавиждаше, защото го виждаше. Баща й го обичаше, защото не можеше да го види. 

 

   **


  ‎Говориха си дълго. Ина дочуваше части от разговора. Тонът на Слав бе неузнаваем - топъл и нежно галещ - вдъхваше спокойствие на стареца. И колкото повече дъртият се успокояваше, толкова по-зле се чувстваше Ина. Копелето на онази чернокоса змия крадеше и малкото останала обич на баща ѝ. Обич, предназначена за нея, а не за мрачните зелени очи на Слав, които нямаха нищо общо с него - изкуфелия старец със смугла набръчкана кожа. 
  ‎Той си отиде. Ина не плака. Не чувстваше мъка, нещо по-мъчно - безбрежна празнота. Често съзираше треперещите рамене на брат си и мокрите му пръсти всеки път криеха очите. Криеше се от нея. Криеше истината, защото лъжливата му самоличност бе по-ценна. Без нея нямаше да има приятели, братя по кръв, по масури, по спомени. Нямаше да я има бандата, глутницата, щеше да остане сам. Сам със себе си. А има ли нещо по-ужасяващо от това за човека? 
   Погребението беше повече от скромно и самотно. Старият се беше изпокарал услужливо с много от познатите си в последните години. Единствено най-верните му приятели дойдоха. Някои негови колеги - локва от порутената през прехода буржоазия. Вайкаха се, че те са живи, а той не. Братовчедка му Елена - престаряла жена, която береше малини в Испания, бе дошла с нейна приятелка. Жената беше добра, но говореше с акцент. И всеки път, когато заговореше, Слав нервно улавяше с пръсти яката на черното си дълго палто. Ина зъзнеше. Кестенявата ѝ коса докосваше тежко врата и рамената ѝ под натиска на влагата. Слънцето я оцветяваше светло, докато приятелят ѝ я държеше през кръста. Говореше ѝ заучени филмови фрази въпреки, че Ина настояваше, че се чувства прекрасно. Иван смени направлението към малоазийскита филмова индустрия. Започна да ѝ обяснява, че "било за добро". 
   ‎Слав ги наглеждаше през тъмните си очила. Ина усещаше ясно със съзнанието си как погледът зад черните стъкла скача навъсен по тялото ѝ. Бялата кожа сега изглеждаше мраморна. Сякаш бе направена от снега, който ги заобикаляше.
   ‎ Псалмите на свещеника отекваха болезнено в душата на девойката. Образът на покойника висеше в главата ѝ и се полюшваше леко. Смуглата кожа на стареца беше посивяла като косата му. Дори със затворени очи, той изглеждаше злобен. Или може би само тя го виждаше така, насилена от спомените си. 
   ‎След края на песнопенията до свещеника застана възрастен мъж. Елегантният му черен шлифер го подмладяваше. Човекът бе близък приятел на починалия. Ина го помоли да каже някоя мила дума за баща й, защото тя не можеше. 
  След леко престорената чувствена реч, окрасена със соц-термини, почернените един след друг се приближаваха към гроба, за да пуснат над ковчега по шепа от черната пръст. Цветята, с които беше накичено дървото потъмняха. 
   ‎Слав си замина. В последния миг Ина зърна черното му дълго палто. До него вървеше мъжът с прошарена коса, който изнесе реч за покойника.  Същият той не спря да гледа Ина, докато траеше панихидата. Не й каза нищо, но беше вторачил настойчиво непознатите си очи в нея. 
   ‎Иван започна да се оглежда често и безредно, като следваше Ина по петите. Тя трябваше да остане с леля си, за да попие съболезнованията на гостите и да им раздаде храна за помен. Мнозина непознати лица със скръбни погледи стискаха ръката и докосваха рамената й. Иван говори по телефона, след което се върна при нея, но не изрази видимо желание да участва в подавката. Ина отпрати с леден тон него и прегръдката му. 

 

   **


   Сега беше нейн ред да заплаче. Слав не я потърси вечерта. Иван дойде много късно. Опита се да я успокои. В невежото си отчаяние дори стигна до предложение за нощен бар. На парливото възмущение бе нужен само миг, за да се превърне в сляпа мокросолена ярост. Иван я потуши с нова плеада от прегръдки и кротки думи с отенък на боязън.
   ‎

    **
   ‎
   ‎След около час някой влезе. Ина беше задрямала. Иван захвърли телефона си на леглото и се надигна бързо. Ина се стресна от резките му движения и се пробуди. 
   ‎Нечии обувки се спряха на прага. Стаята се обля в златна светлина. Слав ги гледаше. Очите му скачаха изпепеляващо по лицата и телата им. 
   ‎- Какво правиш тук по това време?! Съобразявай се малко! - викна  насреща му Иван. 
   ‎Слав го гледаше надменно невъзмутим, горд ‎и пиян, облегнал рамо на стената.
   ‎- Погледни се! Нямаш никакъв срам! Сестра ти страда, а ти си се напил като свиня! 
   ‎- Стига, няма смисъл! Остави го! И като е трезвен, пак е свиня! 
   ‎Слав вдигна досадително вежди и притвори очи, сякаш със сила понасяйки евтините словесни куршуми, изстреляни към него.
   ‎Когато Иван спря, за да презареди, братът на Ина премина в нападение. 
   ‎- А ти какъв точно ми се падаше, че не помня?
   ‎Иван се ядоса. Ина скочи от леглотои застана между двамата мъже. 
   ‎- Искам да престанете веднага! И двамата! Как да ви обясня, че не е сега моментът и не е тук мястото да си избивате глупавите комплекси?! 
   ‎Иван протегна ръка, за да я прегърне, но Ина се отдръпна. В следващия миг Слав бе вързал ръцете  си около нея. Целуна я по слепоочието. Беше влажна спиртна целувка. 
   ‎- Трябва да говорим за нещо, наистина! Не съм дошъл да гледам порно. - промълви Слав над главата й. 
   ‎Ина се отдръпна рязко, като блъсна ръката на Слав и той изпусна преполовената бутилка водка. Иван се  развика. Беше яхнал моралните си  норми и ги разхвърляше по цялата стая. Ина го спря с немалко усилия и започна да го увещава да си тръгне. 
   ‎- Не и преди да му посиня задника на тоя нещастник! - крещеше Иван.
   ‎Двамата с Ина се огледаха. Слав се бе излегнал тихомълком на леглото и се наместваше, прегърнал ласкаво мръсното стъклено шише. 
   ‎Ина побърза да изпревари виковете на Иван. Задърпа го към вратата на стаята, като го придружаваше с горещи молби да не се връща. Хвана се за най-слабото му място - умората - и успя да се сбогува с него, като му подари няколко целувки до асансьора.  
   Измъкна внимателно стъклото от белите му лапи и го покри с дебелата синя завивка. Погледна го и въздъхна с повече от проклета отчаяност. Черната му коса лазеше разрошена по възглавницата и лицето му. 
   Ина не можеше да повярва, че се чувства по-самотна от преди. Никога не бе подозирала, че съществува подобно наказание. 

 

   **  

 

   Слав й обясни, че следобяд трябва да отидат при нотариуса. Явно дъртакът се беше престарал и приживе бе отделил време да направи завещание. Хладните тръпки бликнаха от шаващото й сърце и се разляха чак до крайниците й. Дори от оня свят баща й се разпореждаше с живота й и драскаше по душата й с парливата си мрачност. Посветените на нея редове в завещанието можеха да я унищожат. Старецът не успя да го направи приживе, но мъртъв никой не можеше да го съди, че я е погубил.

   Нотариусът беше мъжа с шлифера, който държа реч на погребението. Настойчивият и арогантно самоуверен поглед ги посрещна с искрено властна усмивка. Мъжът се здрависа със Слав, след което с безплътно усилие плени ръката на Ина в своята. Сега изглеждаше по-нисък и безформен в скъпата си пригладена риза. Прошарената коса изглеждаше по-тъмна заради мъртвата светлина в изискания кабинет. Единствено тъмните очи плуваха всред същата лукавост.
   ‎Покани ги да се настанят на двата кафеви фотьойла срещу бюрото. Името му беше Йоан. Отдаде особено внимание на радостта си от присъствието на Слав, а още по-наситено представи очарованието си от хубавата му тъмноока сестричка. Закле Дявола като виновник в обстоятелството, че била доведена.      
   ‎- Кръвната връзка е особено силно оръжие срещу някои грехове. - бе твърдо убеден той. 
   ‎Ина присви поглед, обзет от  притъпена злоба. Г-н Натариусът настояваше Слав да я запознае със сина му. Слав се изсмя с искрена надменност:
   ‎- Не съм толкова лош човек, обиждаш ме! 
   ‎Ина го погледна отвратено. Гневът тровеше гърдите й, докато тъгата се прощаваше с душата й. Тя поклати красноречиво глава и разкриви вежди в пренебрежително съжаление.
   ‎Господинът зад бюрото я подкрепи с усмивка. 
   - Не се ли бяхме събрали заради завещанието на баща ми? - попита тя, като повиши глас. 
   - ‎Разбира се, мила, разбира се! - лека усмивка прибягна по зачервеното пълно лице на господина. - Боже, колко много приличаш на баща си! Същите очи и същата нетърпеливост! - възкликна мъжът, като се облегна удобно в кожения си стол. 
   Ина присви устни и приповдигна леко брадичка. Трепет, извезан от порлива гордост, полази гърдите й при вида на напрегнато стегнатата долна челюст на брат й. Бялата му адамова ябълка се подигна за миг и отново застина в покой. 
   ‎Нотариусът най-после се зае със задълженията си. Извади изпод бюрото си една червена папка. Ина примигна напрегнато и затаи дъх. Усети как погледът на Слав полази по врата ѝ. Искаше ѝ се да му отвърне, но  чувстваше тялото си сковано и отмаляло. Нотариусът ги погледна за първи път с чиста сериозност. Разгърна няколко страници и зачете. Гласът му беше плавен и строг. Колкото по-навътре в завещанието навлизаше, толкова повече Ина напускаше стаята. Макар, че за момента не видя особено голяма полза, Ина се зарадва, че дъртият се е смилил и ѝ е оставил 50 дкра от нивите си. Слав беше награден с 90. Къщата беше на негово име затова не присъстваше в документа. Апартаментът бе завещан в нейна полза.
   ‎- Има обаче нещо, което трябва да уточня. - вдигна поглед нотариусът и го впи в Ина. Тя потрепна. ‎- Апартаментът е ипотекиран. 
   ‎Заваляха ред въпроси. Импулсивни, груби, парещи, неподредени, отчаяно неразбиращи. Мъжът зад бюрото се въртеше в стола си едва забележимо и чакаше Ина сама да се сети да спре крясъците си. Слав се намеси.
   ‎- Заболя ме главата от лигавите ти писъци! - викна срещу нея той. 
   ‎- Не искам да ти чувам гласа! Отвращаваш ме! Знаел си за това нали?! Знаел си и нарочно не ми каза! -изправи се Ина и пренасочи виковете към брат си.
   ‎- Нищо не съм знаел! Никой нищо не ми е казвал! Това че си неуравновесена и не можеш да приемеш нещата спокойно не е мой проблем! 
   ‎- Разбира се, че не е твой проблем! Моите проблеми винаги са били и си оставят единствено мои! Все пак коя съм аз пред любимия му доведен син, който заслужава цялата любов на света въпреки, че е най-голямата отрепка, която съм срещала!
   ‎Слав скочи от мястото си. Очите му бяха наситени с отенък на гняв.
   ‎- Коя си ти, че ще ми говориш така! Погледни първо себе си! Малка комплексирана наглярка! - той си пое дъх и отпусна леко тъмнозеления си поглед. - Знаеш ли, бях готов да ти помогна! Но ти не заслужаваш нищо! Оправяй се сама! Не смей да ме търсиш за помощ! 
   ‎Нотариусът се намеси. Облегна лакът върху папката и започна да въдворява ред. Обясни на Ина, че ако не иска да изплаща кредита, единственият начин е да се откаже от наследството. От друга страна до края на изплащането оставали 4 вноски. Последната вноска обаче била просрочена. Също така не се знаело дали този кредит е единственото задължение на починалия. Трябвало да се провери в ЦКР. 
   ‎Ина въздъхна тежко, подпря чело на дланите си. Загледа се в окаляните  черни кубинки, които изобщо не се съчетаваха с лъскавата настилка по пода. Погледът ѝ кривна в страни. Слав носеше същите. Стаята бе потънала в изкуствен блясък и лепкаво мълчание. Неприятната мъртва светлина дразнеше очите ѝ. Брат ѝ се изправи и отиде до бюрото. Ина проследи настойчивите движения на черните кубинки. 
   ‎- Понякога, колкото по-малко претенции имаш, толкова повече получаваш. - заключи Слав.
   ‎Пусна химикала обратно върху папката и напусна стаята, загърбвайки отровното отчаяние, което я бе превзело.

© Мануела Всички права запазени

   Действията в разказа се развиват около 2006 година (примерно 😀). Надявам се да ви хареса. Пишете коментари, всяко мнение е важно за мен.

Разказът ще има още една част. Благодаря предварително. 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Розали Ангелова, какво имате предвид под технически грешки? Моля, дайте пример конкретно с текста.
Предложения
: ??:??