Завистта

    Тя си имаше всичко, но пак завиждаше. На семейство Петрови – за плазмения телевизор, на Иванови – за новата пералня, на Христови – за джипа. Само на Захариеви не завиждаше: „те ходеха в някаква евангелска църква, но пък винаги бяха в добро настроение и децата им едни учтиви, винаги поздравяват, носят ти багажа до асансьора. Но… за тях, сега не й се мислеше.” 

    Че завистта е характерна черта на българина, това твърдят не само етнолозите, а и ние от жизнен опит го знаем. Но не можем да отминем без внимание мнението на Библията и други известни личности, което ни говори, че тя има международно гражданство.

    Завистта е емоция, изразяваща вътрешна злоба, предизвикана от успехите, радостта или благополучието на други хора. Свързана е с желанието да притежаваш това, което другите имат или да желаеш те да го загубят. Тя е страх за собствената ценност у неспособния да постигне успехи, както другия. Даже самото съществуване на успешния нарушава себеоценката му. „Мнозина възприемат всеки шилинг в чуждия джоб като лична обида” казва О’ Хенри.

    В живота си съм срещала прояви на завист към различни хора и ситуации. Завижда се на способности, пост, реализация, взаимоотношения и най-вече на успеха. Още Аристотел определя завистта като "мъката, причинена от благосъстоянието на други".

    Самооценката и оценката на другите е много важна за личността. Поради това сравняването между хората се явява основната причина за завист, когато неуспяващият иска да се види на място на успяващия.

    От психологическа гледна точка завистта е условие за личностово равновесие на неуспяващия. Склонни към завист, казват те, са хора с комплекси за малоценност, прекалено амбициозни, с подчертано Его, чувстващи се винаги недооценени, неудовлетворени и нещастни, без здрава морална основа, у които липсва любов към другите. Понякога повод за завист дава и самият успяващ, ако е склонен към себеизтъкване, високомерие, нетактичност, нежелание да споделят блага, с не добро отношение към неуспяващите.

    Как да я открием? Завистта може да се изрази с лош поглед или присвиване на устните, с интриги и злословие. За да уравновеси своя вътрешен дисбаланс, той започва да търси начини да принизи статуса на успяващия: „В очите на завистта всеки успех е престъпление” казва П Буаст. В тази посока се стига до разрушаващо поведение.

Характерно за завистта е, че е скрито чувство. В повечето случаи остава непризнато дори от завиждащият. Разрушителното поведение, предизвикано от завистта, е прикрито или действията се обличат в по-благоприличен мотив, затова и истинската причина се разбира трудно. Тя може да е маскирана като подражание или критика, която обаче няма ясна аргументация и чистота на доводите. Завистта е толкова страшна в действието си, че в Притчи 27:4 се казва: „кой може да устои пред завистта? Тя е по-жестока от яростта и по-опустошителна, и разрушителна от гнева”.  

    Въздействието на завистта може да влоши даже здравето на тялото: „Кроткото сърце е живот за тялото, а завистта разлага костите” (Притчи 14:30 ).  Тя предизвиква безредие „ гдето има завист и крамолничество, там има бъркотия и всякакво лошо нещо”  (Яков 3:16 ). Несъвместима е с християнското поведение „защото, докато има между вас завист и разпра, не сте ли плътски, и не постъпвате ли по човешки?” (1 Коринтяни 3:3).

    След обръщането си към Христос, християнинът трябва да е скъсал с предишното си поведение, в което плътските изяви са били ежедневие : „и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг” ( Тит 3:3).

    Завистта е признак, за който, ако не се покае, моментално изтласква християнина от благословението да бъде с Бога във вечността „да не би да има между вас раздор, завист, гняв, партизанства, одумвания, шушукания, големствувания, безредици; зависти, пиянства, пирувания и тям подобни; за които ви… предупредих, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство” ( Галатяни 5:21-20). В Божието Слово завистта е приравнена с убийството и причислена към смъртните грехове ( виж Римляни 1:32).

    Ако я има при християнина, завистта  се изразява по особен начин. Той знае, че сърцевината на вярата му – любовта, не завижда. И той не завижда за материални блага (макар, че не е изключено да се стреми и към тях).  Стихът „Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат” (Матей 6:19-20) е залегнал здраво в съзнанието му. Затова пък духовните дарби и служенията го блазнят и съзнателно или не, ги пожелава. Но не моли Бог за да ги получи. Не случайно долавяме укор в Христовите думи към Петър: "Ако искам той да остане докле дойда, тебе що ти е?" (Йоан 21:22.), т.е. тебе какво те засяга, ти защо завиждаш? Ти гледай себе си, своето служение. Бог дава на всеки различни дарби и способности (1 Коринтяни 12) и Святият Дух разпределя на всеки както Му е угодно.

     Християнинът  обикновено не  осъзнава завистта си. Често си я обяснява като критика, изобличение или прозрение. Но тя е от ония тайни грехове – тихи, потиснати и живуркащи в някое от непометените кътчета на душата му. ”Завистта, която говори и кряска, е безсилна, опасна е завистта, която мълчи” А. Риварол. За миг може да се покаже в погледа, да се стрелне в мисълта и пак да се скрие, където е свикнала да стои не обезпокоявана и тайно да планира някакво действие, което само Святият Дух би могъл да изобличи.

    Как да се предпазим? Първо трябва да осъзнаем, че завистта, наред с някои други отрицателни черти е препятствие за израстване на християните в смирение и святост. „И тъй, като отхвърлите всяка злоба, всяка лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като новородени младенци, чистото духовно мляко, за да пораснете, чрез него към спасение” (1 Петрово 2:1).

    Ако се съмняваме, дали сме пожелали нещо чуждо, начинът да разберем за даден проблем е молитвата. Ако не ни е ясно чувството, което изпитваме, молим Бог да открие тайните ни грехове и да промени сърцето ни. Псалмистът казва: „Кой съзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения. Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми нека бъдат угодни пред Тебе, Господи”(Псалми 19:12,14).

На следващо място – да държим здраво в съзнанието си онази Божия заповед, която казва: „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти” (Изход 20:17).

    Не е възможно да преодолеем злобата и ненавистта, компоненти на завистта, ако не подходим с любов към другия човек, затова не може да не споменем посланието на апостол Павел в 1 Коринтяни 16:14 „Всичко у вас да става с любов”.Освен това, ангажираният с дейности и реализацията си човек, е по-малко склонен да завижда, неговата самооценка не зависи от сравняването му с другите: „Който се занимава само със своите дела, намира малко основания за завист“ казва Ф. Бейкън. 

    Единственото място, където завистта е спомената като нещо добро е в Посланието на Яков 4:5: „Или мислите, че без нужда казва писанието, че Бог и до завист ревнува за духа, който е турил да живее в нас?” въпреки, че знае, че ние сме пръст. Нека не Го разочароваме!