12.05.2024 г., 16:07 ч.

Завръщане 

  Проза » Разкази
210 0 0
3 мин за четене

 

   Ето, дойде и този ден, отивах на гости на най-добрата си приятелка. Преди три месеца, тя си купи къща в китно Родопско село. Реших, че ще пътувам с влак. Събрах багажа и тръгнах към гарата. Както си  вървях по улицата, започна да вали. Небето притъмня, а светът посивя.  Някой отне цвета от всичко наоколо. Само за минути, подгизнах цялата. Проверих си чантата, оказа се, че съвсем закономерно съм си забравила чадъра. Такива цветущи изрази се чуха от крехка жена като мен, които човек не би очаквал и от тираджия с 20 години стаж зад волана. През пелената от дъжд, видях в далечината самотно такси от другата страна на улицата. Огледах се и тръгнах по пешеходната пътека в опит да пресека. Точно, когато стигнах средата на пътя, пред мен профуча бял джип, който хвърли отгоре ми смесица от мръсотия и вода. Дрехите ми подгизнаха и от бежови, станаха кафяви. С мъка запазих последната си капчица достойнство. Добрах се до таксито. Отворих вратата и го попитах с най-учтивия тон, на който бях способна:

   —  Извинете, ще ме закарате ли до гарата?

   Човекът ме изгледа със смесица от учудване и отвращение. 

   — Не, отивам на адрес.

   След като затворих вратата, изчезна в далечината. Проклинайки съдбата си, се затътрих по улицата. След много мъки и неволи, се добрах до гарата. Качих се във влака. Вече треперех от студа, който се впиваше в краката и ръцете ми. Отстрани вероятно съм изглеждала като болна от Паркинсон, защото хората ме гледаха със съжаление. Намерих празно купе, свалих калното си яке и седнах. Влакът тръгна. Загледах се през прозореца, като мислено проклинах съдбата си, която бе решила да ме захвърли точно тук на това място. Влакът пълзеше бавно покрай красиви селца. Спираше на малки, отдавна забравени спирки, където не слизане никой. Размечтах се и аз за къща на село. Можех да си взема куче. Щях да го кръстя Мара. 

   Така дойде и моята спирка. Облякох подгизналото си яке, нарамих тежката раница. Закрачих към вратата. Залитах при всяко полюшване на влака. Стигнах вратата точно, когато той спря. Опитах се да я отворя, но тя изобщо не помръдна. Заблъсках в отчаяние. Студена пот изби по лицето ми. Тогава зад себе си чух вик:

   — Госпожо,  но защо блъскате?!

   Един едър мъжага ме изтика от вратата и с един удар успя да отвори. Скочих на перона точно преди да тръгне влака. Озовах се пред една самотна сграда без прозорци. Мръсно жълтите ѝ стени бяха олющени от времето . Всеки признак на живот отдавна я бе напуснал. Отсреща през линията се ширеше голямо гробище. 

   — Тук до гарата е най-доброто място да почиваш в мир. Каква по-хубава приспивна песен от преминаващите влакове?!

   Закрачих по улицата и скоро стигнах до къщата на моята приятелка. Видях, че външната врата зееше отворена. Вътре нямаше никого освен едно голямо, бяло куче. То ме видя и оголи зъби заплашително. От отсрещната къща излезе стара жена и ме изгледа с интерес.

   — Ти на кои ора си, чедо?

   — Аз не съм от селото, бабо- отвърнах ѝ аз.- Търся хората, които накоро са купили тази къща

   — Оооо, чедо, они си бегаа у градо! Никой не седи тука! Сичко бега! Опусте селото! Некога беше друго!

   „Подходящ завършек на деня“- помислих си аз. 

   Върнах се обратно на порутената гара и зачаках влака за връщане. Загледах се в огромното гробище. 

   „Колко животи са дадени за да го има това село и България, а сега няма никой тук!“- помислих си аз.

   Така приключих с мечтата да се завърна на село.
 

© Дора Нонинска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??