31.10.2012 г., 12:33 ч.

Завръщане 

  Проза » Разкази
602 0 0
2 мин за четене

 

Завръщане

 

Никога не съм мислила, че ще застана отново пред тази врата - пожълтяла и захабена. Вадя ключа, който не съм използвала от десет години. Пасва. Не са сменили бравата. Табелката Иванови е прашна и леко зацапана, както и дръжката, която плахо натискам. Отварям вратата, лъхва тежък мирис на застоялост, на старост. Сигурно не е проветрявано с години. Тъмно е в коридора. Опипвам стената да намеря лампа. Намирам я инстинктивно. Човек се изненадва колко неща помни всъщтност в моментите, когато просто ги прави. Ключът за осветлението си е там, но ток няма и лампата не светва. През прашния прозорец на вратата на хола и през кухненската врата се процежда дневна светлина. Отварям вратата на кухнята и стомахът ми се свива на топка. Не са променили почти нищо, даже онзи стар, раздрънкан телевизор си стои там, където го оставих преди десет години. Масата е на същото място - до стената, и прекрасната гледка от прозореца си стои.  Отивам в хола, после отварям вратата на детската. Господи, изхвърлили са всичките ми вещи. Толкова е пуста стаята без моите шарени неща. Става ми тъжно. Хладни спомени нахлуват в главата ми и усещам как кожата на ръцете ми е настръхнала. Дланите ми са влажни. Мъртвото цвете на прозореца помни всичко, но е дало обет за мълчание. То се казва Дърво на живота, но няма живот в него. Има само спомени, заключени в кората му.

Още помня онази вечер, когато реших да кажа на баща си, че сме се оженили с Мартин. Всяка клетка в тялото ми вибрираше, знаех, че този разговор няма да е лек, затова влезнах в хола решително, баща ми беше усилил новините по БТВ. Мразеше да го прекъсват или някой да говори по време на новинарските емисии, затова седнах на дивана, за да ги изчакам да свършат. Тогава разбрах смисъла на поговорката „Времето е разтегливо понятие”.  Синоптикът започваше прогнозата за времето, когато казах: „Ние с Мартин се оженихме!” Той ме погледна. Мълчанието му увисна в стаята и след цяла вечност каза студено, без да помръдва устни: „Аз нямам дъщеря вече.” Стана от фотьойла и отиде на терасата, и запуши цигара след цигара. Аз плачех в хола, а прогнозата обещаваше слънчево време. Защо тогава такъв ноемврийски дъжд се изсипа в нашия апартамент? Събрах си нещата и се пренесох да живея при Мартин. След това нито те ми се обадиха, нито аз се връщах, защото трябваше да призная, че са били прави за него. Бях твърде горда, а това понякога е скъпо удоволствие. Татко дали някога е подозирал колко ме болеше тогава? Кроил бе планове за мен цял живот. Аз, единственото дете в семейството, неговата малка принцеса, вместо да завърши висшето си образование и да стане успяла жена, заряза всичко и се омъжи за един мъж, който щеше да я отведе на края на света, за да я направи нещастна.

Сега всичко това нямаше значение вече. Тях ги нямаше. Злощастната магистрала ù бе отнела родителите и дори не ù даде шанс за сбогуване, за прошка.

Извади нафталирано, но меко одеалце от скрина в спалнята. Зави се с него и заспа. Утрото е по-мъдро от вечерта.

© Анин Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??