Малкият бутна още няколко дръвца в огъня. Камината заблестя приказно и освети малката хижа, хвърляйки върху лицата весели отблясъци. Снегът беше превърнал гората в чудно красиво вълшебство.
- Дядо, а ти виждал ли си ангели? – попита момченцето и приседна до стареца, загледано в пламъчетата.
- Виждал съм, чедо. Дори съм ги срещал в гората. Нека ти разкажа...
Преди няколко години бях излязъл да събера малко дърва. Беше краят на есента и трябваше да подготвя хижата за предстоящата зима.
Бях посъбрал доста и се канех вече да се прибирам, когато чух шум от борба, скимтене и странен вой след това. Погледнах надолу към дерето, вдясно от пътеката и видях едно паднало изгнило дърво. Нещо бяло се мяташе под него и се опитваше да се освободи. Захвърлих наръча и се спуснах по склона.
Едно младо вълче беше притиснато от клоните и по-жилавите от тях сякаш го държаха в невидима хватка. Звярът се мяташе насам-натам и всячески напрягаше младото си тяло, опитвайки се да се измъкне от нея. Вдигнах пушката и се прицелих, а вълкът изведнъж престана да се бори и ме погледна в очите. Гледаше смъртоносната цев и все едно ми казваше: „Стреляй, старче, не се страхувам от Нея!”. Стори ми се дори, че очите му се смееха, в тях имаше най-големият покой на Света...
Обгърнах дървото и с все сили напънах да го повдигна, беше тежко, дявол го взел, едва го помръднах. Опитах отново и този път вълчето се измуши изпод клонака и отскочи встрани. Седнах на изсъхналата трева да отдъхна, а пустият му звяр, вместо да скочи върху мен, дойде в краката ми и се заумилква като кученце. Ближеше ръцете ми и скимтеше радостно, сякаш нямаше и помен от случилото се с дървото. Разделих обяда си с него, погалих странно светлата му, почти бяла козинка, а яркозелените му очи не спираха да ме гледат щастливо. Заради цвета на кожуха му го нарекох Ангел – толкова силно се белееше на фона на есенната гора.
Обърнах се по едно време да взема торбата си и да се качвам обратно към наръча с дървата, но от него нямаше и следа. Все едно се беше стопил, беше се разтворил като дим...
Преди две седмици бях излязъл на лов. Снегът беше едва до глезените и още можеше да се ходи що-годе добре, пътеките се виждаха, незатрупани от преспите. По едно време се огледах, защото мястото ми се стори познато. Надвесих се да погледна надолу към деренцето, сякаш исках да видя онова дърво, мястото и... полетях, подхлъзнах се и се запремятах по надолнището...
Не помня колко съм лежал в снега, бях си ударил главата в един клон, едва после видях, че по челото ми имаше засъхнала кръв. Усетих нечие присъствие, но не смеех да мръдна. Хладни тръпки преминаха по гърба ми като вълна, леко отворих очи и ги видях. Четири вълка, застанали в полукръг, ме наблюдаваха в очакване. Може би търсеха ясен знак, че съм жив и се движа, за да скочат върху мен.
Ужасът скова гърлото ми, премрежих поглед и потърсих пушката си и торбата, в която беше брадвичката. Оръжието се търкаляше на пет-шест метра пред мен, мешката се беше развързала при падането и всичко бе разпиляно около нея – вещи, сухи дрехи и чорапи, остатъци от храна, която вълците бяха вече изяли...
Изобщо положението ми никак не беше розово. Дори да бях скочил и да стигна до пушката, зверовете вече щяха да са върху гърба ми и да търсят начин да ми прегризат гръкляна. Чувствах как се прощавам с Живота. Изведнъж пронизителен вой, като да идващ от друг свят, ме накара да се надигна напук на опасността и да се обърна. Вълците си плюха не петите, все едно бяха видели демон. Зад мен стоеше Ангел. Бялата му козина блестеше призрачно със странна синкава светлина, гордата му осанка показваше, че той е Господарят на тази гора.
Доближи ме и леко ме близна по носа, после, както преди, седна в краката ми и заскимтя радостно, спомняйки ми за случката преди години...
Събрах пръснатите си неща отново в торбата, взех пушката и преди да потегля нагоре по склона, се обърнах да прегърна моя спасител, моя Ангел. От него нямаше и следа. Даже снегът беше заличил стъпките му. Както и преди, сякаш се беше разтворил във въздуха...
Старецът се обърна, малкият спеше върху мечата кожа до него и се усмихваше щастливо насън. Сякаш беше видял Ангел...
Кирил Палачоров, Бургас
© Кирил Ганчев Всички права запазени