Здравей, любима!
Здравей, любима!
Изминаха много дни от нашата раздяла и сърцето ми с всеки следващ все повече се свива. Накрая ще се пръсне от мъка.
Нищо не е вече както преди. Всичко се промени. Дори усмивката, която се появява на лицето ми понякога, е измъчена. Въпреки това в сънищата си сънувам все един и същи сън. Искаш ли да ти го разкажа. Добре.
„Помниш ли нашата последна среща? С колко много желание я чакахме. И когато се видяхме...
Приятелските целувки по бузките. Усмивките и първоначалното объркване. Понякога от щастие човек не знае кое да е първо и кое за после. Желанието да те прегърна и да те държа в прегръдката си, напираше. Спираше ме единствено присъствието на много хора наоколо. Но какво пък! Направих го. Нали аз те обичам и ти мен. Най-прекрасния миг. С нищо несравним. Дори ироничните погледи, които ни хвърляха, не можеха да го развалят. Не зная колко стояхме така. Може би цяла вечност. Докато ти не прошепна: „Води ме. Искам да отидем там, където искахме. Далеч от погледите на всички. Където ще сме само аз и ти. С нашите чувства и желания.”
Хванах те за ръка и те поведох. В малкия ресторант имахме запазена маса само за нас двамата. Уютно местенце. Тиха музика и отлично обслужване. Не бяхме многословни. Погледите и случайните докосвания говореха вместо нас. Само някое „Наздраве” и звъна на чашите ни връщаше към реалността. Не останахме дълго тук. Сякаш бързахме да изживеем всичко на един дъх. Разплатихме се и тръгнахме. Заведох те в онзи парк, за когото ти бях говорил толкова много. Седнахме на една пейка и се загледахме в изгряващите звезди. Красиво беше. Те мигаха една през друга. Аз гледах ту тях, ту очите ти. Те блестяха щастливи. Наведох се и те целунах. Устните ти бяха с вкуса на сладолед. А след това ...на страст.
Отнякъде дойдоха музиканти. Свириха много стара песен. „Summer time”. Приближиха се до нас. Бяха хора на солидна възраст, но явно доста видяли в живота. Кимнах към тях за поздрав и те поканих да танцуваме. Тогава се случи вълшебството. Звездите и луната спряха своят път за да ни гледат. Хората, които минаваха, ни се усмихваха щастливо. А музикантите не спираха своята песен... После се озовахме в моята стая. Музиката звучеше в главите ни. Голите ни тела танцуваха танца на страстта и любовта с най-нежни движения.
Устните ни изследваха всяка част от нас. Ръцете ни търсещо се преплитаха и галеха. Беше нашата нощ.
На сутринта щом отворих очи, не повярвах. Ти беше до мен. Сгушена в прегръдката ми. Усмихваше се в съня си. Едно кичурче се беше настанило над очите те. Поместих го лекичко и ти се събуди. Тогава те дарих с най-нежната си целувка. За да е щастлив денят ти.
Излязохме да се разходим. Докато чакахме на спирката трамвая, аз отидох да ти купя цветя. Ти стоеше и се усмихваше.
Тогава те блъсна онзи тичащия за накъде. Ти залитна и минаващата кола те повлече.
Букетът падна от ръцете ми. Цветята се разпиляха като моят вик. Бях до теб. Държах те в прегръдката си, безсилен да ти помогна. Чувствах как си отива живота от теб...”
Това е сънят ми. Хубав и тъжен. Всъщност не е сън. Защото теб те няма и моята мъка е огромна. Но тя няма да е вечна. Хладното острие влиза леко в гърдите ми. Капките кръв капват по листа като алени сълзи. Не, не плача от болка, а от щастие. Чакай ме при теб, любима! Идвам и там ще бъдем навеки заедно...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Костов Всички права запазени
