Въпрос 1: Познай къде е миглата? (И си пожелай нещо!)


- Здравей!
- Здравей!
- Търсиш ли… нещо?
- Не… всъщност, да… аз ще се оправя сам. Не ми обръщай внимание. Продължавай да рисуваш.
Наблюдаваше подадена иззад статива си. Живееха на мансарден етаж, идеален с огромния си прозорец за заниманието й. Рисуваше всеки ден. Почти от сутрин до вечер. На пресекулки вършеше малко домакинска работа и два пъти в деня – сутрин и вечер ходеше до градинката отсреща. Съзерцаваше залеза. Редуваше ги - веднъж от прозореца, веднъж в градинката.
Продължаваше да го наблюдава как се лута около шкафа с документи. Ровеше чекмеджетата наред. По едно време отскочи до стаята си за малко – чу го как снове там, шумът бе подсилен от мятането и скимтенето на кучето му и сетне отново се върна при шкафа.
От мига, в който бе влязъл в апартамента, с изключение на момента, когато беше в стаята си не бе свалила очи от него.
Набута всички чекмеджета обратно и застана с ръце на кръста. Виждаше само гърба му, но не се затрудни да си представи физиономията изписана на лицето му. Бе започнала да се досеща какво става.
Той отиде до бокса преграден само с бар-плот от стаята, която с размерите си бе малко по-малка от салон и се захвана с чекмеджетата и шкафовете там.
Чудеше се кога ли най-сетне ще успее и ще престане с този шум.
- Така, така-а, така-а-а! – Обектът бе намерен и трескавото му лице прие ведър израз. Щастливо, та чак глупаво се бе захласнал по малка метална луличка, която размахваше пред очите си. Размаха я и на нея.
- Ще водя един приятел на купон. Ще донесе хашиш.
Това никак не я интересуваше, но ако беше попитал, веднага щеше да му каже къде е луличката. Всъщност можеше да го прекъсне още в момента, в който се досети какво търси, но не пожела. Не каза нищо. Изтърпя целия шум, който вдигна, изслуша обясненията за идиотското му поведение и го остави да излезе.
Чак тогава промълви:
- Можех да ти кажа къде да я намериш, стига да ме беше попитал… – Думите й отекнаха тихо и някак си смирено в стаята - звучаха странно, изречени едва, когато той вече бе затворил врата след себе си.
Отново бе останала сама. Слезе от кончето, на което седеше пред статива и застана до прозореца. Градинката се виждаше като на карта. Алеите ясно очертани, пейките наредени на еднакво разстояние една от друга. Обичаше да я съзерцава от тази позиция. Беше си един вид малко по инакво, но пак посещение сред алеите.
Притъмняваше. Слънцето отиваше към заник. Бе толкова голямо, че заемаше целия прозорец.
Това огнено червено, в което се оцветяваха дрехите й от последните лъчи за деня и придаваше магичен вид. Стаята пламтеше огряна като запалено огнище.
Чу се неясен шум. После стъпки към апартамента, които бързо приближиха. Вратата се отвори…
- Боже-е-е-е!!! Сигурно трябва да съм откачил. Партито е утре. – Видя, че го гледа злобно, помъчи се да се усмихне широко и попита:
– Ти как си? Върви ли… имам предвид картината… Я да видя над какво работиш!?
- Нищо интересно – побърза да задоволи интереса му тя и се улови, че се опитва да му попречи, а никога не бе крила работата си от него.
- О-о-о, чудесно! Чакай малко… това тук в дъното не съм ли аз?
- Ами-и-и… всъщност… – не можа да се доизкаже, защото със завъртането към нея той поднесе към лицето й букетче цветя.
Опитваше се да прикрие изненадата, докато в същото време се чудеше от къде го бе извадил. Определено не ги бе забелязала. Все така объркана правеше опит да си спомни позата му, стойката, движенията докато се приближаваше към нея… Държал го е в ръката си… Къде ли е била…
- Е-хей! За теб са. Къде се отнесе?
- Мерси!
- Не изглеждаш очарована – каза го с нескрито съжаление.
- Извинявай! Извинявай, толкова мило от твоя страна…
- Не забелязах да си поласкана дори...
Обърна й гръб, но преди да успее да направи и крачка тя го спря, докосвайки рамото му с ръка. Извърна се леко към нея.
Видя тъгата изписана на лицето му и се опита да го успокои:
- Не ми се сърди… Толкова ме изненада, че не успях да реагирам като хората… Ти си виновен… – Шегата й не мина. Нито пък нежното погалване по бузата. Той цъкна с език и се отправи към стаята си.
Седна отпусната на кончето. Ръцете й висяха безпомощно в скута. Видя букетчето захвърлено на дивана. Дори не го бе взела.
- По дяволите, каква глупачка съм!
Стана й неприятно. Не искаше да става така, но пък не се чувстваше и виновна. Винаги така се получаваше. Няма смисъл да се обвинява. Безполезно е и го знаеше. И все пак това не можа да й попречи да се чувства по този начин – толкова съжаляваше... Всъщност това продължава вече години наред…

- О-о-о, Лъки, спри – бутна котката от дивана и инстинктивно започна да бърше лицето си – у-уф, че гадост! Лъки, колко пъти да ти казвам, че това е гадно? А, коте?
Огледа се. Бе заспала на дивана в салона. Погледна часовника си.
- Девет?
Котката се метна в скута й. Избута я, но тя се покатери върху облегалката и започна да се разхожда по дължината й.
- Чудесна утрин, няма що.
Беше се схванала, вратът най-вече. Разтърка го за кратко, след което отпусна глава назад върху облегалката. Стори й се, че таванът бе променил цвета си – може би една идея в нюанса…
- Какъв ден само.
Долови шум пред апартамента, леки стъпки, някакво изщракване и накрая захлопнатата вратата на съседите. Ослуша се, надавайки ухо към неговата стая…
…когато издрънчаване от към кухненския бокс й изкара ангелите. Лъки измяука лукаво.
- Правиш го нарочно, нали? Защото казват, че котките са много внимателни и не бутат предмети “случайно”. – Гледаше я с блажен премрежен поглед от бар-плота, седнал в типичната за котките изправена поза, сякаш пазеше храма на божествен цар. – Слез от там!...Забрави!… Все едно нищо не съм казала.
Нямаше никакво желание да се изправя. Състоянието, в което се бе събудила, все повече започваше да се превръща в нещо като плен. Бе толкова лесно да му се отдаде. Потърси опора в съвестта си, но изведнъж се оказа в дебрите на такава гъста джунгла, че мигновено избяга от там. В крайна сметка не можеше да не признае, че й е приятно и няма нищо против да прекара така целия ден …
Лъки отново бутна нещо и то издрънча дори по-силно от първия път.
Реши да стане все пак. Но изненадата от усилията, които и трябваха за да го стори, бързо се превърна в уплаха, когато разбра, че всъщност не може да го направи – не беше по силите й… Отвъд прага. Тази фраза се появи на мига в главата й. Разблъска мислите й, разбута ги грубо и се тръшна в средата…
Трясък от кухнята – този път още по-силен – я стресна. Но тази уплаха, не само, че не я изтръгна, а дори задълбочи все по-умопомрачителния дискомфорт, в който затъваше. Тогава разбра, че котката не ще я остави на мира, проницателно схванала дупката, в която бе хлътнала.
Скрити в привидно мързеливи движения Лъки й отправяше предизвикателни погледи, докато лениво се разхождаше върху бар-плота, като периодически събаряше по нещо на пода.
Искаше да крещи, но ето, че се натъкна на поредното откритие, истински сюрприз – не можеше… Писъкът се носеше само в главата й; в помраченото си съзнание ясно схващаше, че от устата й не излиза никакъв звук…
Тогава Лъки изричайки нейното име с един скок се метна на лицето й.
Мяташе се, пищеше, ридаеше…
- Рита, Рита-а…
Усети разтърсване…
- Рита-а-а, какво ти е? Събуди се.
Взираше се притеснен в лицето й.
- Добре ли си – попита той и колебливо заотстъпва назад, вглеждаше се в нея сякаш бе нещо нереално.
Съвземаше се, макар че й бе замаяно и все още пред очите си виждаше летящия към нея Лъки. Право към лицето й.
- Добре съм… добре съм – най-накрая смогна да го увери тя – просто лош сън…
Той я гледаше все така притеснен, сякаш не й вярваше.
- Какво има? Защо ме зяпаш така? Лош сън – това е. Кошмар.
- Ъ-хъ. Кошмар. Разбирам – клатеше конвулсивно глава и повтаряше – разбирам, разбирам!
- Тогава престани да се взираш в мен, сякаш аз съм лошият кошмар…
- Ъ-ха, разбирам – продължаваше той.
- Къде е Лъки?
- Ми-и-и… – заоглежда се из стаята и колкото по-дълго продължаваше търсенето, толкова по-трескав ставаше той; накрая се ухили и посочи кимайки с глава – играе си с Матилда.
- Не беше ли при мен на дивана?
Усмивката му изчезна мигновено. Отново я погледна с оная глупава изплашена физиономия. Килна глава на една страна в почуда преди да попита:
- Ъ-ъ-ъ, трябваше ли?
- Не, не! Пак си се напушил като дърво.
Очите му светнаха и глуповато се изсмя:
- Бях тръгнал да сваля долу Матилда… Ъ-ъ-ъ, когато ти… ъ-ъ-ъ, такова… кошмарът… и аз… Уф, ама вярно… как само съм се напушил!
Не можа да се стърпи на чаровната усмивка, изгряла на лицето му – кискаше се, толкова мило, че и тя прихна неудържимо с него.
- Ще сваля Матилда. Искаш ли да ти взема нещо?
- Чудя се всъщност, дали да не дойда с теб. Както обикновено в градинката ще я разходиш, нали?
- Ъхъ. Супер! Да те чакам ли?
- Да, сега само да си плисна малко вода на лицето и идвам. – Усмихна се окуражително на сияещата му физиономия – секундичка само.

Наблюдаваше го как заиграва кучето, мятайки една изсъхнала клечка. Матилда я намираше, след което му я носеше. Двамата изпълняваха тоя номер, без видими белези на отегчение.
Замахна, метна, обърна се и й се усмихна. В това време Матилда донесе клечката в уста и я пусна в краката му. Наведе се и я взе. Светкавично – като пружина – се изправи и метна пръчката, този път много по-далеко. Сетне се извърна и тръгна към нея.
Не бе свалила очи от него през цялото време, така както си седеше на пейката. И сега докато той бавно се приближаваше право към нея, очите й се насълзиха от усилие толкова дълго да фокусира именно само него.
- Тук на тая пейка ли ще стоиш през цялото време? Искаш ли да ти взема нещо от павилиона?
- Не – отвърна тя – но ще дойда с теб.
Беше й приятно да върви до него. Случваше се за първи път от няколко години насам. А и това, че никога не бяха слизали заедно в градинката… Обичаше това място, обичаше да го наблюдава седнала на някоя от пейките или да се разтъпче по алеите… обичаше да се взира из тях от прозореца на мансардата пременена в алените лъчи на залеза.
- Много ожаднях – прекъсна мислите й той.
- Какво става с партито довечера… ще ходиш ли?
- Абсолютно… Дори сутринта се обадих на моя човек да му напомня, така че всичко е точно.
- Ще има ли нещо интересно… искам да кажа ще има ли интересни хора?
Спряха пред павилиона с формата на голяма сюреалистична гъба, чийто цветове при едно добро взиране личаха тук там.
- Една бира – каза той на жената от вътрешността на гъбата и се върна към разговора: – Ами със сигурност – пое отворената бутилка в ръка и отпи – искам да кажа, че не ги познавам… ъ-ъ-ъ, защото не знам, кои ще са там… но ще има познати… Ти-и-и… – Изгледа я въпросително изпод вежди докато отново отпиваше от бирата, сетне я свали от устните си без да променя въпросителното изражение на лицето си. Личеше, че очаква отговор и личеше, че ще чака дълго – без много церемонии очите му я притиснаха. Сама се беше вкарала в капана на този разговор с неясното си и неочаквано любопитство. Всъщност наистина бе любопитна и се вълнуваше. Щеше да й бъде интересно сред непознати хора. Познавайки го, очакваше да попадне в нещо като фрийкшоу. От толкова години не бе успяла да се начуди на причудливите му и необичайни постъпки, съпътствани със странни хрумвания и коментари. И все пак… да, беше свикнала със всичко това, но явно времето не бе го направил безинтересен за нея, макар че тези мисли и се откриваха чак сега, и колко странно – тъкмо днес. Може би дистанцията, която бе пазила през тези години е била безпричинна и глупаво егоистична… знаеше ли. Можеше ли да знае, наистина?... Но денят бе повече от странен…
- Айде-е-е-е, пак се замисли. Глътка бира – и той протегна ръката, в която държеше бутилката към нея – помага на мисленето и освежава мисълта.
Смехът му екна силно, което доведе до внезапното появяване на Матилда.
Беше забравила за нея. Беше забравила за всичко – къде се намира, кое време е… Виждаше само него и това беше единственото сигурно нещо в този момент. А ето я и Матилда сега. Усмихна се.
- Искаш ли да дойдеш с мен довечера?



Въпрос 2: Би ли натиснал последният етаж, моля?


Музиката все повече го завладяваше. Апартамента се пълнеше от прииждащите хора, които вече обособили се на групи изпълваха двете големи стаи. Помежду им зееше разтворен широк портал, така че мястото си бе зверски голям терен. Останалите вратите бяха отворени и движението из целия апартамент не спираше.
Хашишът му подейства успокояващо. След първоначалното притеснение как да обръща по-голямо внимание на Рита, която от една страна не биваше да оставя сама без компания, докато в същото време разни хора го затрупваха с поздрави и нескончаеми истории, напушването му идваше добре.
И тъкмо на време.
Беше истинска какафония. Това му харесваше, но нейното присъствие в този момент го задължаваше да подръпва спирачката от време на време. За щастие тя бързо се намери на приказки – първоначално с няколко момичета, но после, когато вече се носеше като вятър из апартамента видя, че към компанията й се бяха присъединили и две три момчета.
Беше весела и разговорлива – черти, които никога не бе подозирал, че притежава. Не знаеше за живи нейни приятели. Не знаеше дори за мъртви такива. Наблюдавайки я такава, щастие на талази допълнително го опияняваше.
- Музиката, копеле, ми дава криле – ентусиазиран, съвсем ни в клин, ни в ръкав изтърси в лицето на втренчения в него младеж, през чието рамо тактично се взираше към Рита. – Музиката, копеле е моят наркотик! Ти кво ще кажеш, а пич? – И без да чака и секунда за отговор се изстреля към входа на апартамента, от където долетя настойчив звън.
Купонът бе у братовчед му, така че беше нещо като втори домакин. Грижата му да посреща гости беше естествена – това го кефеше, то му се отдаваше. Празнуването беше неговата стихия: много и хаотични разговори, танците, хората да се въртят около него… после дългите протяжни часове на утрото, когато всички мълчаливо продължаваха купона, всеки отпуснат на канапе или диван в ефира на отнасящата ги музика… Дори харесваше онази част, когато всички се разотиват, защото тя укрепваше вярата му, че пак ще се съберат в някое мазе, нечий таван или апартамент…
- Как е…?
Гласът й дойде из зад гърба му. Сякаш не беше нейният, но го разпозна.
- Търсих те… но дори не можех да предположа, че ще бъдеш тук.
Докосвайки я по рамото я обърна в посоката, която самият все още търсеше…
- Ъ-ъ-ъ… а-а-а, ето го. Ей оня пич ми е братовчед, а пък тоя апартамент е негов… А-а-а, звъни се…

Стана му тъпо, че точно сега бе там да отвори вратата. Хората го засипаха и не му остана да направи нищо освен да я гледа как изчезва в апартамента; тя се скри зад една от вратите така изневиделица, както се бе появила иззад рамото му.
- Йеа-a-a, здрасти-и-и-и… – викаха около му, тупаха го; отправени за ръкостискане ръцете се кръстосваха една през друга към него, грабваха го, разклащаха го… само че него го нямаше там – на това място, в този момент. Мисълта му следваше Рита из вътрешността на апартамента. Виждаше с нейните очи, поглеждаше през рамото й, отваряше й врати…
Глъчката се премести навътре понесена от хората. Всеки се запъти да си намери място, познати, да вземе пиене в ръка… да почувства атмосферата.
Беше се изгубил – изведнъж и както му се струваше, някак безвъзвратно.
- Как е…? – Усмивката стопли лицето му и почувства топлината на влажните си от хашиша очи.
- Ха-ха-ха – изсмя се весело – перфектно, перфектно.
- Гостите влязоха, а ти все още стоиш пред вратата…
- Като че ли се изгубих за момент… – Стана му смешно. Какви ги говореше.
- Значи хашишът е добър – му подсказа тя и лицето й съучастнически подкрепи шегата.
- Мислех си… знаеш ли… исках да те питам… – Смути се, правеше физиономии, усещаше че тя го долавя. – Не знам – продължи несигурно – защо никога до сега не съм те виждал така весела, щастлива… и мила. – Думата бе доста точа. Не я бе търсил. И въобще цялото смущение не идваше от това, че щеше да я използва, а защото въобще трябва да я попита: Защо не съм те виждал? Защо? Къде се бе крила до сега? Толкова дълго търсих… Защо?
Гледаше го в очите, сякаш беше чакала да я попита точно това.
- Знаеш ли, че понякога и аз съм си задавала този въпрос… Тези въпроси – поправи се тя преди да продължи: – И за още неща съм се питала… И знаеш ли, дори не се замислях, след това… Просто въпрос дошъл някъде от дълбините ми – изразът я накара да се усмихне – и после пълно игнориране от – замисли се – от повърхността… Чуй ме само как се изразявам. Това не съм аз, нали?
- Кой знае. Може би другата не си ти.
- Може би. Кой знае?! Може би трябва да се науча да я намирам тази другата. Виж тук сред тези хора тя се появи. Може би това, че друг път не е имала възможността, шанса, средата... Сега дори се чувствам така сякаш всички тези хора са ме викали през цялото време… А аз съм била скрита на тъмно и приглушено място в онази другата… Обърках ли те?... И аз самата се обърках…
- Нищо, ти винаги си ме обърквала, Това е една от основните ти функции. – Поднесе чашата си към нейната: Наздраве! За теб двете… и за мен, който има щастието да ви познава.
- Наздраве! За теб и за мен двете.



Отговорите:

1.Под лявото – каза тя усмихната – видях я отразена в очите ти!
2.С удоволствие – ама наистина с огромно удоволствие, си мислеше той.