Останаха колегите му и играча. Дидо не знаеше къде живеят първите двама, но по някакв щастлива случайност утре беше денят за заплати.
Реши да се заеме с играча.
Изчака го в двора на университета, където жертвата му – казваше се Лъчезар – учеше.
Дидо седеше на пейката под едно дърво, студентите започнаха да излизат. Появи се и Лъчезар. Погледна в неговата посока, но сякаш не го видя. Не го беше познал, всъщност Дидо знаеше, че Лъчезар беше наследствен глупак. Насочи се към изхода и Дидо тръгна след него. Какъв късмет – жертвеният агнец беше сам!
Вървя известно време след него, след това се приближи и каза:
-Здравей, Лъчо!
Онзи се обърна, примигна и каза:
-А, здравей, кой беше ти?
-Дидо – приятелят на онова пълничкото момче, с което играете дартс в бара.
-Ааа, да, сетих се – дет не можеш да забиеш и една стреличка! – каза онзи и се изхили нагло.
Дидо не показа с нещо, че е засегнат от думите му. Днес точно този тъпоумен сфинктер нямаше с какво да го засегне.
-Същият – отвърна Дидо с усмивка – извинявай, имам път в тази посока, преча ли ти?
-Ко, а не бе, няма проблем, казвай какво става?
-Днес ще ходите ли в бара с Борко?
-Ем, че да! Всяка вечер сме там, той не ти ли каза?
-Не, аз забравих да го питам. Искам да дойда да поиграем малко дартс.
-М`чи ела, ама – в следващия момент Лъчезар започна да се смее – не, недей, не се излагай, по-неориентиран човек от тебе не съм срещал!
За негова изненада и Дидо се изсмя, но Лъчезар не можеше да разбере истинската причина за смеха му.
-Не, напълно съм сериозен, искам да ви го върна тъпкано за предния път!
Двамата навлязоха в сенчесто, междублоково пространство.
-Да бе, да, щ`ти се смеем пак. По-скоро ще си го натъпчеш сам, ама ела, иначе скучно става, като няма на кой да гледаме сеира.
-Не се притеснявай – Дидо се спря и накара другия да спре срещу него – купих си късметлийска стреличка, искаш ли да ти я покажа?
-А, да, каква? – Лъчезар се оживи на момента, имаше болна страст към стрелички за Дартс.
Дидо бръкна в джоба си и извади камъка, щом го видя, онзи на момента замръзна като висулка.
-Заповядай и... Аста ла виста съншайн! – отвърна Дидо и допря камъка в челото на Лъчезар.
Очите му присветнаха в зелено, след това той падна в краката му. Дидо прибра камъка, прескочи тялото и продължи весело по улицата.
© Пресиян Пенчев Всички права запазени